заболяване, лечение и оздравяване, тъй като мисля, че тази задача е социално недопустима и технически неизпълнима. Поради тези причини възможността да разкрия връзката между неговото инфантилно заболяване и по-късното окончателно заболяване става неосъществима. За крайното заболяване мога да кажа само, че болният е прекарал много време в немските санаториуми и тогава един авторитетен специалист е класифицирал болестта му като маниакална депресия. Тази диагноза е несъмнено вярна по отношение бащата на пациента ми, чийто живот, изпълнен с разнообразни интереси и дейности, неведнъж е бил нарушаван от пристъпи на тежка депресия. При продължителното наблюдение на сина аз не успях нито веднъж да забележа такава промяна на настроението, която по своята интензивност или според условията на своето възникване да превишава онова, което би могло да се нарече естествено при една или друга създала се психична ситуация.
У мен се затвърди впечатлението, че сега сe* сблъсквам с един от онези случаи, при които клиничната психиатрия поставя най-разнородни диагнози и които трябва да бъдат разбирани като следствие на натрапчиви неврози, спонтанно завършили с частично оздравяване, но с наличието на страничен ефект.
Следователно в моето описание ще стане въпрос за една инфантилна невроза, която е била подложена на анализ петнадесет години след като е преминала. Това положение има своите предимства, но същевременно и недостатъци. Струва ми се, че можем да се отнесем с по-голямо доверие към анализа, извършван над невротично дете, но той не може да бъде особено съдържателен. При провеждането му се налага на детето да бъдат подсказвани много думи и мисли и въпреки това най-дълбоките слоеве на детския душевен живот могат да се окажат непроницаеми, или по-точно — недосегаеми. Анализът на едно детско заболяване, който преминава през сферата на спомените, при възрастните и духовно зрели хора е свободен от такива ограничения. Но не трябва да се игнорират
