женска линия» и се стреми единствено към удовлетворяващата мъжка линия. Изхождайки от този мъжки протест и правейки обобщения, Адлер обяснява формулирането на характера и на неврозата. За съжаление тези два процеса — независимо от това, че определено трябва да бъдат разделени — при Адлер се различават съвсем слабо, а на факта на изтласкването изобщо се отделя толкова малко внимание, че рискуваме да се заблудим, ако се опитаме да приложим хипотезата за мъжкия протест към теорията за изтласкването. Предполагам, че този опит би довел до това, че мъжкият протест, стремежът да се излезе от женската линия на поведение ще бъде приет като неизменен мотив на изтласкването. Тогава изтласкващото винаги ще се оказва мъжки инстинктивен импулс, а изтласканото — женски. Но и симптомът би се оказал резултат от някакъв женски импулс, защото ние не можем да се откажем от гледната точка, съгласно която характерът на симптома се определя с това, че той е заменител на изтласканото, прокаран в живота въпреки изтласкването.
Сега да проверим двете теории, чиято обща черта, така да се каже, е сексуализацията на процеса на изтласкване с примера на разглежданата тук фантазия за биенето. Първичната фантазия «баща ми ме бие» съответствува при момчето на женската нагласа, представлявайки следователно израз на неговата противополова предразположеност. Ако тя е подложена на изтласкване, тогава първата теория, която изхожда от правилото, че противополовото съвпада с изтласканото, се оказва определено вярна. Обаче нашите очаквания малко съответствуват на обстоятелството, че съзнателната фаза, изплуваща след извършилото се изтласкване, отново разкрива женската нагласа, само че този път — по отношение на майката. Ние впрочем не искаме да се отдаваме на съмнения там, където решението е толкова близко. Първоначалната фантазия на момичето «мен ме бие (т.е. обича ме) баща ми» все пак в качеството си на женска нагласа определено съответствува на преобладаващия й явен
