преди началото на заболяването, което може да се разглежда като негов повод. По време на една разходка с майка си той вижда как един впрегнат в омнибус кон пада и започва да движи краката си във въздуха. Това му прави голямо впечатление. Много се уплашва и си мисли, че конят е умрял. От този момент всички коне вече могат да паднат. Бащата казва на Ханс, че когато конят е паднал, той си е мислил за бащата и навярно е искал той също така да падне и да умре. Ханс протестира против подобно тълкуване. Малко по-късно той го приема, като по време на игра започва да хапе баща си. При това той идентифицира бащата с коня и сега се държи свободно по отношение на него, без страх и дори малко дръзко. Но страхът от конете не изчезва и още не е ясно вследствие на какви асоциации падащият кон е събудил несъзнаваното желание.
Да резюмираме накратко полученото: зад проявения страх, че конят ще го ухапе, се открива по-дълбоко лежащият страх, че конете ще паднат. И двата коня — хапещият и падащият — се идентифицират с бащата, който ще го накаже за лошите му мисли. В този анализ засега не говорим за майката.
Съвършено неочаквано и по всяка вероятност вече без участието на бащата Ханс е обзет от «комплекса за Lumpf» и демонстрира отвращение към предметите, които му напомнят за действието на стомаха. Бащата, който тук върви доста неохотно след Ханс, между другото, провежда своя анализ в желаната от него насока и припомня на Ханс едно преживяване в Гмунден, впечатлението от което е скрито от образа на падащия кон. Неговият любим приятел и може би конкурент пред приятелките му — Фриц, по време на игра на конче се спънал в един камък, паднал и от ранения крак потекла кръв. Преживяването с падналия кон предизвиква спомена за този нещастен случай. Любопитно е, че Ханс, който в този момент е бил зает с други неща, отначало отрича падането на Фриц (установяващо връзката) и го признава едва в един по-късен стадий на анализа. Но за нас е много
