с истерията). Доколкото успях да разбера (а тук наистина трябва да бъда* много внимателен), вродената конституция на истериците (при перверзиите това се разбира от само себе си) се отличава с това, че зоната на половите органи отстъпва на заден план пред другите ерогенни зони. Това правило има едно определено изключение. При лицата, станали впоследствие хомосексуалисти и които, според моите очаквания и по наблюденията на Задгер, преминават в детството си така наречената амфигенна фаза, ние срещаме инфантилно преобладаване на зоната на половите органи и особено на мъжкия орган. И това превъзнасяне на мъжкия полов орган става съдбоносно за хомосексуалистите. В детството си те избират жената като свой сексуален обект дотогава, докато подозират у нея задължително съществуване на такъв орган като у мъжа. Веднага след като се убедят, че жената ги е измамила в това отношение, тя става неприемлива за тях в качеството си на сексуален обект. Те не могат да си представят лице без пенис, което би могло да ги привлича в сексуално отношение, и при благоприятен случай фиксират своето либидо върху «жена с пенис», върху юноша с женствена външност. И така, хомосексуалистите са хора, които вследствие на ерогенното значение на собствените си полови органи са лишени от възможността да приемат сексуален обект без полови органи, подобни на техните. По пътя, който трябва да извървят от автоеротизма до любовта към обектите, те са заседнали в участък, който се намира по-близо до автоеротизма.
Няма никакво основание да се допуска съществуването на особено хомосексуално влечение. Хомосексуализмът се изработва не като следствие от особеностите на влечението, а в избора на обект. Мога да се опра на указанието, което съм направил в «Три очерка по теория на сексуалността», че ние грешно разглеждаме съвместното съществуване на влечението и обекта като дълбока връзка между тях. Хомосексуалистът с неговите, може би нормални, влечения, не може да се раздели със своя обект, избран от него
