остава зад желязна завеса — една от хилядите железни завеси, преградили пътя към анатемосаните „народни врагове“, за които доскоро можеше да се говори или лошо, или нищо.
Сега железните завеси се повдигат, но под всяка от тях остава по една прекъсната нишка от духовната връзка между поколенията. Дано в забързаното напред време да се намерят желаещи да съединяват една по една разкъсаните нишки.
Такава е и задачата на тази малка книжка. Тя няма претенцията да представя най-доброто от Райко Алексиев, нито да обхваща всички посоки на разностранния му талант. Нейната цел е само да помогне да се съживи едно жестоко убито творчество.
Всеки, който преоткрива Райко Алексиев, най-напред се поразява от богатството на авторовото му наследство. Като че ли няма жанр на хумора и сатирата, в който той да не е изпробвал перото или четката си, но все пак за него най-правдиво ще е да се каже „в началото бе карикатура“.
Дори някой да приеме това съвсем буквално, пак не ще сгреши. Райко Алексиев дебютира c карикатура във в. „Въртокъщник” през 1909 г. Тогава той е само на 16 години, но през следващото десетилетие го очаква бърз успех в списанията „Барабан“, „Смях“ и „Людокос“. По-късно името му се появява в „Българан“, „Аз знам всичко“, „Монокъл“ и „Хоро”. Нашумяват и многобройните му псевдоними, сред които най-предпочитани са Фра Дяволо и Щурец. Райко Алексиев „развеселява“ и много от големите политически вестници „Македония“, „Вечерна поща“, „Камбана“, „Дневник“, „Мир“. В средата на 20-те години той вече е доказал широтата на творческия си спектър и поема страницата
