Гуньо Гъсков. Но вярно е също, че лековатият смях и веселяшките истории често са само фон на доста остри социални и нравствени изобличения.
През годините на Втората световна война цензурата става все по-строга. За сатирата настава трудно време, а за Райко Алексиев идва времето на „греховете“. Световният двубой измества вътрешно-политическия делник. Почти всеки брой на „Щурец“ окарикатурява Рузвелт, Чърчил и Сталин, макар че през този период руската мечка обикновено се представя като жертва, хитро използвана от богатите си англосаксонски съюзници. На тема „обединена България“ се появява нещо като положителна карикатура — жанр, съвсем несвойствен дотогава за Райко Алексиевата палитра.
Но каквито и да са сегашните тълкувания на „Щурец“ в периода на Войната, едва ли някой днес би се захванал да доказва какъв страшен фашист е бил Райко Алексиев. Все още, обаче, от него не е свалено убийственото клеймо. Не се чува нищо за официална реабилитация. Нито дума за нечия отговорност за неясната му смърт.
Нима вечно творческото му наследство ще се дели на „грехове“ и „заслуги“? Според такова деление, например, едни биха поставили карикатурите срещу Сталин в графа „грехове“, а други — в графа „заслуги“. А наследството му стои и чака не да бъде поделяно и разграфявано, а да бъде опознато. Особено от тези, които не помнят „Царя“, “Търговска“ и „Ариана“, но би трябвало да знаят, че в културната ни история има място и за Райко Алексиев.
Той може би не е най-големият български карикатурист
