Детската душа (Зигмунд Фройд)/Раздел III

Раздел III
Психоанализата и детските неврози

Из историята на една детска невроза¹

1. Предварителни бележки

Заболяването, за което възнамерявам да представя съобщение под формата на очерк, се отличава с редица особености, които трябва да бъдат изтъкнати специално, преди да пристъпя към изложението на самия случай. Става въпрос за един младеж, който на осемнадесетгодишна възраст прекарва тежка инфекция от гонорея, в резултат на която получава вторично заболяване, изразяващо се в това, че изпада в пълна зависимост от околните. По времето, когато спрямо него беше предприето психоаналитично лечение, той почти нямаше желание да живее. Началото на това лечение беше поставено няколко години след заболяването.

През първите десет години от юношеския период до момента на заболяването той е в почти нормално здравословно състояние и завършва средното си образование без особени трудности. Но в предните години благополучието му е нарушавано от тежки невротични страдания, започнали точно преди петия му рожден ден и проявили се под формата на страхова истерия от животни (зоофобия), превърнала се по-късно* в натрапчива невроза с религиозно съдържание, някои от симптомите на която се запазват до осемгодишна възраст.

Моето съобщение се отнася само до тази детска невроза. Отказах да изпълня молбата на пациента, който искаше да му дам пълно описание на неговото заболяване, лечение и оздравяване, тъй като мисля, че тази задача е социално недопустима и технически неизпълнима. Поради тези причини възможността да разкрия връзката между неговото инфантилно заболяване и по-късното окончателно заболяване става неосъществима. За крайното заболяване мога да кажа само, че болният е прекарал много време в немските санаториуми и тогава един авторитетен специалист е класифицирал болестта му като маниакална депресия. Тази диагноза е несъмнено вярна по отношение бащата на пациента ми, чийто живот, изпълнен с разнообразни интереси и дейности, неведнъж е бил нарушаван от пристъпи на тежка депресия. При продължителното наблюдение на сина аз не успях нито веднъж да забележа такава промяна на настроението, която по своята интензивност или според условията на своето възникване да превишава онова, което би могло да се нарече естествено при една или друга създала се психична ситуация.

У мен се затвърди впечатлението, че сега сe* сблъсквам с един от онези случаи, при които клиничната психиатрия поставя най-разнородни диагнози и които трябва да бъдат разбирани като следствие на натрапчиви неврози, спонтанно завършили с частично оздравяване, но с наличието на страничен ефект.

Следователно в моето описание ще стане въпрос за една инфантилна невроза, която е била подложена на анализ петнадесет години след като е преминала. Това положение има своите предимства, но същевременно и недостатъци. Струва ми се, че можем да се отнесем с по-голямо доверие към анализа, извършван над невротично дете, но той не може да бъде особено съдържателен. При провеждането му се налага на детето да бъдат подсказвани много думи и мисли и въпреки това най-дълбоките слоеве на детския душевен живот могат да се окажат непроницаеми, или по-точно — недосегаеми. Анализът на едно детско заболяване, който преминава през сферата на спомените, при възрастните и духовно зрели хора е свободен от такива ограничения. Но не трябва да се игнорират също така изопачаването и преработката на спомените, когато са разглеждани в ретроспекция при един по-късен етап от живота. В първия случай получените резултати са по-убедителни, а във втория — доста по-поучителни.

Но почти винаги можем да твърдим, че анализите на детските неврози могат да претендират за особено повишен интерес от страна на теорията. За правилното разбиране на неврозите при възрастните те дават приблизително това, което детските съновидения дават по отношение съновиденията на възрастните. Не става въпрос, че те по-лесно могат да бъдат разбрани или съдържат по-малко елементи. Трудното проникване в душевния живот на детето прави особено тежка работата на лекаря в осъществяването на анализа. Но при децата отпадат толкова много неща от по-късните наслоения, че най-същественото в неврозата изпъква с особена яснота. Както е известно, в настоящата фаза на борбата за психоанализа, съпротивата, оказвана на психоаналитичните изводи, е приела нови форми. Преди е било достатъчно отричането на действителната реалност на утвърждаваните от анализа факти, а най-добрият технически метод за това е било избягването на каквито и да било проверки чрез личния опит. Но тази практика като че ли постепенно отмира. Сега се върви по друг път. Фактите се признават, но изводите, до които те водят, се тълкуват някак си преиначено, дори изопачено, за да могат да бъдат обезвредени и по този начин отново да бъдат елиминирани всички нови и необичайни неща. Изучаването на детските неврози ни убеждава в пълната несъстоятелност на опитите всичко да се подлага на превратно тълкуване. То доказва преобладаващото участие на така охотно отричаните либидинозни влечения при формирането на неврозата и открива отсъствието на отдалечени културни стремежи и цели — неизвестни за детето, поради което нямат никакво значение за него.

Друга особеност, върху която изложеният тук анализ се старае да насочи вниманието, се намира във връзка с тежестта на заболяването и продължителността на лечението му. Анализите, които за кратък срок довеждат до благоприятен изход, са ценни за самочувствието на терапевта и служат като доказателство за лечебното значение на психоанализата. Но в по-голямата си част те не допринасят с нищо за успехите на научното познание. От тях не може да се научи нищо ново. Те са толкова лесно и бързо осъществими единствено защото всичко необходимо е известно предварително. Новото може да се научи само от анализи, свързани с особено големи трудности, за чието преодоляване е необходимо време. Само в тези случаи може да се стигне до най-дълбоките и примитивни слоеве на душевното развитие и там да се открие решението на проблемите, породени от по-късно формираните душевни наслоения. Тогава се стига до неизбежния извод, че само анализът, проникнал до толкова голяма дълбочина, заслужава названието си. Разбира се, един случай не може да ни даде всичко, което бихме искали да знаем. Или по-точно казано, един анализ би могъл да ни даде всичко единствено при положение, че сам е в състояние да обхване абсолютно всички детайли, без да е принуден да се задоволява с малкото, поради липсата на опит при възприятието.

По отношение на такива плодотворни трудности описаният тук случай на заболяване не ни оставя да желаем нищо по-добро. Първите години на лечение не водят до почти никаква промяна. Щастливо стечение на обстоятелствата довежда до това, че въпреки всичко външните усилия правят възможно продължаването на терапевтичните опити. Склонен съм да мисля, че при по-неблагоприятни условия лечението щеше да бъде прекратено след известно време. Що се отнася до гледната точка на лекаря, мога да кажа само това, че в подобни случаи той трябва да се намира «извън времето» също както и самото подсъзнание, ако, разбира се, има амбицията да научи и постигне нещо. И в края на краищата това ще бъде осъществено, ако той е в състояние да се откаже oт късогледото терапевтично честолюбие.

Онази огромна бездна от търпение, покорство, разбиране и доверие, която се изисква от болния и неговите близки, може да се срещне само в редки случаи. Но аналитикът може да си каже, че изводите, получени при един тежък случай след толкова дълга работа, ще му помогнат значително да съкрати срока на лечение на следващото такова тежко заболяване и така да преодолее постепенно «извънвременността» на несъзнаваното, подчинявайки му се първия път.

Пациентът, за когото ще говоря тук, дълго време бе недостъпен зад бронята на покорното безучастие. Той слушаше внимателно, разбираше, но нищо не можеше да го трогне. Неговата безупречна интелигентност като че ли беше изолирана от действуващите сили на влеченията, господствуващи над цялото му поведение в малкото останали му житейски отношения. Трябваше да положа огромни възпитателни усилия, за да го накарам да вземе самостоятелно участие в работата. А когато в резултат на тези старания настъпи първото облекчение, той веднага прекъсна работата, за да не допусне повече промени и така да си остане в създадената уютна обстановка. Страхът му от необходимостта за самостоятелно съществуване беше толкова голям, че надделяваше над страданията, предизвикани от заболяването. Намери се само един начин, който помогна да бъде преодолян този страх.

Наложи ми се да чакам дотогава, докато привързаността му към моята личност стана толкова голяма, че се превърна в противовес на болестта и тогава аз използувах това като фактор срещу болестта. Ръководен от верните признаци на своевременността аз прецених, че лечението трябва да бъде приключено в определения срок, независимо от това, докъде е стигнало. Твърдо бях решил да не нарушавам този срок. Накрая пациентът повярва в сериозността на намерението ми. Под неумолимия натиск на определения срок съпротивата му постепенно бе сломена, а също и неговата привързаност към заболяването, и тогава за относително кратко време анализът разкри целия материал, който направи възможно премахването на задръжките и унищожаването на болестните симптоми. С този последен етап от работата, който обикновено е възможен само в състояние на хипноза, водеща до временно изчезване на съпротивата и признаци на просветление от страна на болния, са свързани всички онези обяснения, които ми дадоха възможност да разбера детската невроза.

Ходът на лечението илюстрира вече отдавна установеното чрез аналитичната техника положение, че дължината на пътя, който анализът трябва да измине, и изобилието на материала, който трябва да се обработи по този път, практически нямат никакво значение в сравнение със съпротивата, която самият болен оказва по време на работата. Те трябва да бъдат вземани под внимание само дотолкова, доколкото по необходимост са пропорционални на тази съпротива. Това е същият процес, наблюдаван по време на война при придвижването на една настъпваща армия, която губи седмици и месеци, за да измине разстояние, което в мирно време може да се измине за няколко часа с влак и което малко преди това е било изминато от противниковата армия за няколко дни. Третата особеност на анализа, който ще бъде описан тук, също затрудни вземането на решение за публикацията му. Неговите резултати в общи линии напълно задоволително съвпадаха с нашите предишни познания или представляваха добро допълнение към тях. Но някои детайли изглеждаха толкова невероятни, че у мен се породи съмнение, дали другите ще ги приемат с нужното доверие. Изисквах от пациента си много критично отношение към спомените, но той не намираше нищо странно в показанията си и продължаваше да твърди, че са именно такива, каквито ги представя. Читателите поне трябва да бъдат сигурни, че аз само обективно предавам съобщеното ми като независимо преживяване без никакво влияние от страна на направените от мен предположения. Тогава не ми оставаше нищо друго, освен да си припомня онази мисъл, гласяща, че между небето и земята стават такива неща, които мъдреците дори не са и сънували. Онзи, който съумее да се освободи от влиянието на научните предразсъдъци, навярно би открил още повече подобни неща.

2. Описание на средата и историята на заболяването

Не мога да опиша историята на своя болен нито само исторически, нито само прагматично. Не мога да предам поотделно нито историята на лечението, нито тази на заболяването, а трябва да комбинирам двата начина на изложение. Както е известно, още не е намерен начин в изложението да се даде израз на онова лично убеждение, формиращо се в процеса на провеждания анализ и представляващо негов пряк резултат. Сигурно нищо няма да се постигне с изчерпателните протоколни записки, направени по време на аналитичния сеанс. Освен това тяхното съставяне по принцип е изключено и поради прилаганата техника на лечение. Затова подобни анализи не бива да бъдат публикувани с цел да убедят онези, които до този момент са имали отрицателна нагласа и са били изпълнени с недоверие. Само можем да се надяваме, че ще дадем нещо ново на онези изследователи, които въз основа на собствения си опит с болните вече са си съставили определено мнение.

Ще започна с описанието на средата, обкръжаваща детето, и с това, което лесно успях да науча от историята на неговото детство и което в течение на много години лечение не можа да бъде изяснено и допълнено.

Рано встъпилите в брак родители още се радвали на семейното щастие, което обаче било помрачено от техните заболявания. Майката се разболяла от женска болест, а у бащата се появили първите признаци на депресия, която по-късно довела до неговото отсъствие от дома. Разбира се, пациентът доста късно проумял болестното състояние на баща си, но още в ранните си детски години разбрал за болестта на майката, тъй като заболяването силно е ограничавало възможността на майката да се занимава с децата. Веднъж, когато бил на около шест години, той чува, вървейки редом с майка си и държейки я за ръка, нейните оплаквания на лекаря, когото тя изпраща. Той запомня думите й, за да може да ги използува за себе си. Не е единствено дете. Има и сестра, която е с две години по-голяма от него. Тя е жизнерадостна, надарена и преждевременно покварена. Съдено й е да изиграе голяма роля в живота му.

Доколкото си спомня, за него се грижи една необразована възрастна жена от народа, която проявява към него неизчерпаема нежност. Той й заменил рано починалия син. Семейството живее в едно имение, но през лятото се мести в друго. Големият град се намира близо до двете имения. Целият период на детството му завършва с продаването на именията от родителите му и преместването им в града. Често в продължение на дълъг период в едното или в другото имение живеят близки роднини, братята на баща му, сестрата на майка му, техните деца, бабата и дядото по майчина линия. През лятото родителите обикновено заминават за няколко седмици. Един «покриващ спомен» (Deckerinnerung) му рисува следната картина: той стои със своята бавачка и гледа след каретата, която откарва баща му, майка му и сестра му, а после спокойно се връща вкъщи. Тогава той навярно е бил много малък.² Следващото лято сестра му си останала у дома. Била наета гувернантка англичанка, на която била поверена грижата за децата.

Когато станал малко по-голям, често му разказвали за неговото детството.³ Той самият знаеше много неща, но, разбира се, без времева или вътрешна връзка. Един от тези разкази, който впоследствие е бил повтарян много пъти по повод неговото по-късно заболяване, ни запознава с проблема, чието разрешаване ще ни занимава. Отначало той бил уж кротко, послушно и спокойно дете и обикновено казвали, че той би трябвало да е момичето, а сестра му — момчето. Но веднъж родителите му, които се върнали от обичайното си лятно пътуване, открили, че в него е настъпила голяма промяна. Той станал недоволен, раздразнителен, несдържан, обиждал се много лесно, ядосвал се и викал като дивак и затова родителите му, виждайки, че състоянието му не се подобрява, изразили опасението, че по-късно няма да може да ходи на училище. Това било точно през онова лято, когато се появила гувернантката англичанка, която се оказала една доста глупава особа, на всичко отгоре и алкохоличка. Затова майката била склонна да свързва промяната в характера на момчето с влиянието на англичанката, допускайки, че с поведението си тя го е довела до това състояние. Проницателната баба, която също прекарала лятото с децата, се придържала към мнението, че раздразнителността у детето е предизвикана от разправиите между англичанката и бавачката. Англичанката често я наричала вещица и я гонела от стаята. Детето открито заставало на страната на любимата си бавачка и давало израз на омразата си към англичанката. Както и да е, скоро след завръщането на родителите англичанката била уволнена, но с това нищо не се променило в лошия характер на детето.

Пациентът е запазил спомен за този тежък период. Той разказва, че първата бурна проява на неговия характер била по време на Коледа, когато той не получил очаквания двоен подарък, както би следвало поради факта, че Рождество Христово съвпадало с неговия рожден ден. Той не пощадил от своите капризи и обиди дори любимата си бавачка, и може би тъкмо нея е измъчвал по особено жесток начин. Но в спомените му тази фаза от изменението на характера е в тясна връзка с много други странни и болезнени явления, които той не можа да разпредели последователно във времето. Всичко, което сега ще бъде описано в разказа и което не би могло да има едни и същи темпорални граници, изпълнено с вътрешни противоречия, е представено от пациента като принадлежащо към едно и също време, което той определя като «още в първото имение». Пациентът предполага, че е напуснал това имение, когато е бил на пет години. Помни, че е страдал от «страх», от което се е възползувала сестра му, за да го измъчва. Тя имала книжка с картинки, в която бил нарисуван широко крачещ вълк, изправен на задни лапи. Когато тази книжка се появявала пред очите му, той започвал силно да крещи, страхувайки се, че вълкът ще дойде да го изяде. Но сестра му винаги успявала да подреди нещата така, че въпреки нежеланието си той да вижда тази картинка, и се наслаждавала на неговата уплаха. Обаче той се страхувал и от други животни, малки и големи. Веднъж преследвал голяма красива пеперуда, чиито крила били на жълти линии, заострени в края. Вероятно това е била пеперуда «адмирал». Искал да хване насекомото, но изведнъж бил обзет от ужасен страх и с викове прекратил преследването. Изпитвал също страх и отвращение от бръмбари и гъсеници. Но успя да си спомни, че въпреки страха си е измъчвал бръмбари и е режел гъсеници. Конете също предизвиквали у него чувство на отвращение. Когато биели кон, той не можел да сдържи вика си и веднъж се наложило заради това да напусне цирка. В други случаи самият той изпитвал удоволствие да бие коне. Но от спомените си той не можа да реши дали тези противоположни чувства към животните са се проявявали едновременно, или са се сменяли едно рлед друго, а в последния случай — в каква последователност и кога. Той не можа също да каже дали това противоречиво отношение се е променяло в етапа на острата фаза на болестта, или се е запазило и по време на нея. Все пак последвалите разкази потвърдиха предположението, че в детските си години той е прекарал ясно изразена натрапчива невроза. Преди сън е трябвало дълго да се моли и кръсти до безкрай. Обикновено вечер, от пейката, на която се покатервал, той достигал до всички икони и една по една ги целувал с чувство на благоговение. С тази благочестива церемония много лошо, а може би много добре, се връзва обстоятелството, че той си спомняше за богохулни мисли, породили се в съзнанието му, като за намеса на дявола. Той бил принуден да мисли, че Бог е свиня или че Бог е изпражнение. Веднъж по време на един престой в немски курорт той страдал от натрапчивата необходимост да мисли за Св. Троица, когато виждал на улицата три купчинки тор или други изпражнения. По същото време той извършвал и своеобразен обред, когато виждал на улицата хора, предизвикващи у него жалост: бедни, сакати, старци. Трябвало е шумно да издиша въздуха от гърдите си, за да не стане такъв като тях. При определени други условия също с такава сила вдишвал въздух. Напълно естествено ми се струваше предположението, че тези явни симптоми на натрапчива невроза се отнасят за по-късна възраст и за друг период от развитието, различен от този на проявите на страх и жестокост по отношение на животните.

По-късните години от живота на пациента ми са протичали при много неблагоприятно отношение към бащата, който тогава, след многократните пристъпи на депресия, вече не е можел да прикрива девиативните прояви на своя характер. През първите детски години взаимоотношенията между бащата и сина са се запазили в спомените на детето. Бащата много го обичал и с удоволствие си играел с него. От ранните си години момчето много се гордеело с баща си и казвало, че иска да стане такъв господин като него. Бавачката му казала, че сестрата принадлежи на майката, а той — на бащата. И момчето било много доволно от това. В края на детския период между него и бащата настъпило охлаждане на отношенията. Бащата явно предпочитал сестрата, а това много огорчавало момчето. В по-късните взаимоотношения между бащата и сина започва да доминира страхът.

Към осемгодишна възраст изчезват всички явления, които пациентът отнася към периода от живота си, започнал с «развалянето». Те не изчезват изведнъж, а на няколко пъти се проявяват отново, но по мнението на болния в края на краищата изчезват под влиянието на възпитателите и учителите, които в този период заемат мястото на жените възпитателки. Такива са в общи линии загадките, които трябваше да бъдат решени от психоанализата: откъде се е взела внезапната промяна в характера на момчето, какво означават фобията и неговите перверзии, по какъв начин го е обзела тази натрапчива набожност и каква е връзката между всички тези феномени. Още един път ще напомня, че нашата терапевтична работа се отнасяше до по-късно невротично заболяване и че обяснението на тези по-ранни проблеми можеше да сполучи тогава, когато ходът на анализа за известно време отстъпваше от настоящето и ни принуждаваше да тръгваме по заобиколен път през най-ранното детство.

3. Съблазняването и неговите непосредствени последици.

Най-естественото предположение, разбира се, беше свързано с присъствието на англичанката гувернантка, по време на чието пристигане е настъпила промяната у момчето. По отношение на нея то запазило два неясни «покриващи спомена». Веднъж, когато вървяла напред, тя казала на тези, които я следвали: «Вижте опашчицата ми!» Друг път, по време на езда, за голяма радост на децата, шапката й литнала от главата. Това насочваше към кастрационен комплекс и навеждаше на мисълта, че заплахата й по адрес на момчето е допринесла много за неговото странно поведение. Никак не е опасно да се съобщят на анализирания предположения от такъв род. Те никога не вредят на анализа, ако се окаже, че са грешни, и никой няма да започне да ги допуска, без да храни надеждата, че благодарение поне на това ще се доближи до действителността. Под непосредственото влияние на посоченото предположение у болния се появиха съновидения, чието тълкуване не можеше напълно да се осъществи, но които сякаш винаги се въртяха около едно и също съдържание. Доколкото можеше да бъдат разбрани, в тях винаги ставаше въпрос за агресивни действия от страна на момчето по отношение на сестрата или гувернантката и за енергични упреци и наказания в отговор на това. Като че ли… след къпане… да разголя сестра си… завивка… или одеало… исках да го смъкна или нещо от този род. Но от тълкуването не можеше да се получи нищо определено и когато се създаваше впечатление, че в тези съновидения един и същ материал се разработва по различен начин, то вече нямаше никакво съмнение как би трябвало да бъдат разбирани тези мними спомени. Тук можеше да става въпрос само за фантазии, отнасящи се до детството, които някога са възникнали у болния, вероятно в годините на юношеството, и които сега отново се появяват под такава трудно различима форма.

Веднага стана възможно да бъдат разбрани тези фантазии, когато пациентът изведнъж си спомни факта, че сестра му го е съблазнявала да извърши сексуални постъпки, «когато той бил още съвсем малък, в първото имение». Отначало се появи споменът за това, че в клозета, който децата често използували заедно, тя му предложила следното: да си покажат един на друг роро^*1 и думите веднага били последвани от действия. После той си спомни в детайли много по-съществени неща от нейното съблазняване — по време и място. Това се случило през пролетта. Баща им го нямало у дома. Децата играели на пода в стаята, а майка им правела нещо в съседната стая. Сестра му го хванала за половия орган и започнала да си играе с него, като през цялото време говорела някакви непонятни неща за бавачката. За нея сестра му казвала, че прави същото с всички, например с градинаря, като поставяла неговия полов орган надолу и после хващала тестисите му.

^[*1 Попа (рус.) - дупе, задни части. Бел.ред.]

По този начин предишните фантазии станаха разбираеми. Те трябваше да унищожат спомените за събитието, което по-късно оскърбяваше мъжкото самолюбие на пациента, и постигаха целта си, подменяйки истината с нещо желано. Съгласно тези фантазии не той има пасивна роля по отношение на сестра си, а обратно, той е агресивният, искал е да види сестра си разголена, но е бил спрян и наказан и затова изпадал в пристъпи на гняв, за които толкова много разказва семейната традиция. Било е целесъобразно в тази измислица да се вмъкне също така и гувернантката, на която майката и бабата главно са приписвали вината за неговите пристъпи на гняв. Тези фантазии напълно съответствуват на създадените легенди, с които след време една велика и горда нация ще се опита да обвие слабостта и неуспеха от своята поява на историческата сцена.

В действителност в цялата тази история за съблазняването и неговите последици гувернантката е можела да има само доста бегло участие. Сцената със сестрата е станала през пролетта на същата година, през лятото на която гувернантката се е появила в къщата, за да замести заминалите родители. Враждебното отношение на момчето към гувернантката е възникнало по друг начин. С това, че тя е ругаела бавачката и я е нарекла вещица, в очите на момчето тя е тръгнала по стъпките на сестрата, която първа разказала за бавачката чудовищни неща, и по такъв начин му дала възможност да прояви в отношението си към нея същата антипатия, за която по-късно ще разберем, че е възникнала по отношение на сестрата като следствие от опита й за съблазняване.

Но постъпката, извършена от сестрата, несъмнено не е била фантазия. Достоверността й бе потвърдена от разказа в по-късните зрели години, който пациентът ми никога не бе забравял. Братовчед му, по-възрастен от него с повече от десет години, по време на разговор за сестра му веднъж разказал, че много добре си спомня, че тя била любопитно и чувствено момиче. Веднъж, когато била на четири или пет години, тя се покатерила на коленете му и разкопчала панталона му, за да хване с ръце половия му орган.

Сега прекъсвам разказа за детството на моя пациент, за да кажа няколко думи за тази сестра, за нейното развитие, по-нататъшна съдба и за влиянието, което е имала върху него. Тя била с две години по-възрастна и на по-високо равнище в своето развитие. Като дете била буйна като момче, а после се развивала блестящо в интелектуално отношение, отличавала се с остър ум; предпочитала естествените науки, но също така пишела и стихове, които баща й високо ценял. В духовно отношение тя значително превъзхождала своите първи многочислени поклонници и им се присмивала. Но в началото на двадесетте си години тя започнала да изпада в състояния на потиснатост, оплаквала се, че не е красива, и започнала да отбягва хората. Изпратили я да пътува, съпроводена* от една позната възрастна дама. След завръщането си тя разказвала напълно невероятни истории за това, как нейната придружителка я измъчвала, но въпреки това оставала силно привързана към своята мъчителка. Малко след това, по време на второто пътуване, тя се отровила и умряла далеч от дома. Навярно заболяването й е било начало на dementia praecox. Тя служи като едно от доказателствата за силната невропатична наследствена обремененост на семейството, но в никакъв случай не и като единствено доказателство за това. Единият чичо, братът на бащата, след дълъг живот, изпълнен със странности, починал, проявявайки симптоми на тежка натрапчива невроза. Много от роднините са страдали и страдат от по-леки нервни заболявания.

Без да се смята съблазняването, в периода на детството сестрата на нашия пациент е била неудобен конкурент в отношенията с родителите му. Безпощадно подчертаваното й превъзходство е било много тягостно за него. Особено много той й завиждал за уважението, което бащата изпитвал към умствените й способности, и за проявяваната от нея интелектуална активност, докато в същото време той, интелектуално потиснат от момента на възникването на неговата натрапчива невроза, е трябвало да се примири с една по-ниска оценка. От четиринадесетгодишна възраст отношенията между брата и сестрата започнали да се подобряват. Сходната духовна нагласа и общото противопоставяне на родителите ги сближили до такава степен, че между тях се установили най-приятелски отношения. По време на едно състояние на силна сексуална възбуда в периода на настъпването на полова зрялост той се опитал да осъществи с нея интимни контакти. Когато тя му отказала, колкото решително, толкова и ловко, той веднага се обърнал към едно младичко селско момиче, което слугувало в дома и имало същото име като сестра му. С това той извършва стъпка, предопределяща хетеросексуалния му избор на обект, защото всички момичета, в които при явните признаци на натрапчивост се е влюбвал впоследствие, били също прислужници, които му отстъпвали по образованието и интелекта си. Ако всички те са били заместители на забранената за него сестра, то не можем да не признаем, че решаващ момент при избора на обект е бил неговия стремеж да унижи сестра си, да унищожи нейното интелектуално превъзходство, което преди време го потискало толкова много.

Към мотивите от този род, продиктувани от волята за могъщество, от влечението на индивида към самоутвърждаване, Адлер причислява заедно с всички други прояви и сексуалното поведение на човека.

Без да отричам значението на такива мотиви за могъщество, аз никога не съм бил убеден в това, че те действително могат да играят приписваната им доминираща и изключителна роля. Ако не бях довел анализа на моя пациент до своя край, наблюденията, направени от мен, би трябвало да послужат като основание мнението ми да бъде променено в полза на възгледите на Адлер. По неочакван начин краят на този анализ даде нов материал, от който стана ясно, че тези мотиви за могъщество (в нашия случай — желанието за унижаване) са повлияли върху избора на обект само като допълнителна тенденция и като рационализация, а в същото време истинската, дълбока и детерминираща причина ми даде възможност да запазя предишните си убеждения.

Пациентът разказа, че когато получили известие за смъртта на сестрата, той изпитал само едва доловимо усещане за душевна болка. Насилвал се да прояви признаци на печал и с пълно душевно спокойствие можел да се радва на това, че е останал единственият наследник. По това време в продължение на няколко години той се намирал във властта на последното си заболяване. Трябва да си призная, че това съобщение за известно време ме лиши от увереността ми в правилността на моята диагноза. Би могло да се допусне, че болката от загубата на най-любимия член от семейството ще се натъкне при своята проява на задръжки поради непрестанната ревност и като резултат от намесата на станалата несъзнавана инцестна влюбеност, но аз все пак не можех да отхвърля мисълта, че непроявеният взрив от душевна болка ще си намери някаква друга замяна. Тази замяна в края на краищата е била намерена в друго, останало непонятно за пациента чувство. Няколко месеца след смъртта на сестра си той посетил мястото, където се е състоял дуелът на един велик поет, който по това време бил негов идеал, и плакал горчиво на гроба му. Тази реакция му се сторила странна, защото било добре известно, че от смъртта на обожавания от него поет са изминали години, равни на живота на две поколения. Той проумя напълно реакцията си едва когато си спомни, че баща му често сравнявал стиховете на покойната му сестра с произведенията на великия поет. Друга насока за правилното тълкуване на този акт на уважение, оказан като че ли на поета, той дава случайно в своя разказ. До този момент той нееднократно е повтарял, че сестра му се е застреляла, а сега е трябвало да направи поправка, защото тя всъщност се е отровила. По време на дуела поетът е бил застрелян с пистолет.

Сега се връщам към историята на брата, която обаче от този момент трябва да изложа прагматично в някои моменти. Оказа се, че по времето, когато сестрата е започнала своите опити да го съблазни, момчето е било на около три години и половина или малко повече. Както вече беше споменато, това се случило през пролетта на същата година, през която се появила гувернантката, а през есента, след завръщането си у дома, родителите забелязали голямата промяна в характера му. Напълно естествено е тази промяна да бъде свързана с пробуждащата се в този период у момчето сексуалност.

Как е реагирало то на съблазняването от страна на по-голямата си сестра? Отговорът е следният: с отказ, но отказът се е отнасял към лицето, а не към действието. Сестрата, като полов обект, се е оказала неприемлива за него, сигурно защото отношението към нея е приело враждебен характер вследствие съревнованието за обичта на родителите. Той започнал да я отбягва и ухажванията от нейна страна скоро спрели. Но той се опитвал вместо нея да намери друго любимо лице и разказите на самата сестра, опиращи се на примера на бавачката, ръководели неговия избор. Затова момчето започнало да си играе пред своята бавачка със своя полов орган, което, подобно на много от случаите, в които децата не скриват своя онанизъм, трябва да се тълкува като опит за съблазняване. Бавачката направила сериозна физиономия и го разочаровала, като заявила, че не е хубаво да прави така. Казала му, че децата, които постъпват по този начин, по-късно получават «рана» на същото място.

Влиянието на тези думи, които приличали на заплаха, може да бъде проследено в различни посоки. Вследствие на това привързаността към бавачката отслабнала. Сега момчето можело да й се разсърди. По-късно, когато се появяват пристъпите на гняв, се оказва, че той наистина е озлобен срещу нея. Но за него било характерно това, че отначало той е защитавал упорито всяка либидинозна позиция, от която впоследствие е трябвало да се откаже. Когато на сцената се появила гувернантката и се опитала да подрони авторитета на бавачката, като я наругала и изгонила от стаята, той преувеличил своята любов към бавачката и проявил неприязън и упорство по отношение на агресивната гувернантка. Въпреки това той тайно започнал да търси друг сексуален обект. Съблазняването го насочило към пасивна сексуална цел — да търси нечии докосвания до неговите гениталии. Ще разберем от кого е искал да получи това и по какви пътища е стигнал до този избор.

В пълно съответствие с нашите очаквания ние узнаваме, че с първото генитално възбуждане започнали неговите сексуални изследвания и скоро той се сблъскал с проблема за кастрацията. По това време той е имал възможност да наблюдава как уринират две момиченца — сестра му и нейната приятелка. Благодарение на своята проницателност той е могъл и сам, наблюдавайки ги, да разбере истинското положение на нещата, но се е държал така, както и други момченца на неговата възраст. Отклонил мисълта, че вижда тук потвърждение на раната, с която го заплашила бавачката, и си обяснил, че това е «предното роро» на момиченцата. Това заключение не приключило темата за кастрацията. Той намирал нови напомнящи за нея елементи във всичко, което чувал да се говори. Когато на децата веднъж били раздадени цветни продълговати бонбони, гувернантката, която била склонна към разни странни фантазии, съобщила, че това са парченца от нарязани змии. Това му напомнило, че веднъж по време на разходка баща му видял змия и я разкъсал на парчета с бастуна си. Чул и приказката за вълка, който искал през зимата да лови риба и използувал опашката си за примамка, поради което тя замръзнала и се откъснала. Разпитвал за различните названия, давани на конете в зависимост от запазването или отстраняването на половите им признаци. Следователно той бил обзет от мисълта за кастрацията, но още не вярвал в нея и не се страхувал от нея. Приказките, които по това време знаел, го навеждат на мисълта за други сексуални проблеми. В «Червената шапчица» и във «Вълкът и седемте козленца» от корема на вълка изваждат децата, съответно козленцата. Следователно възниква въпросът, дали вълкът е бил женско същество, или и мъжете могат да имат в корема си деца. По онова време за момчето това не било ясно. Впрочем докато провеждал изследванията си, той още не се е страхувал от вълка.

Един от разказите на пациента ми ще ни открие пътя за разбирането на промяната в характера, настъпила по време на отсъствието на родителите в доста отдалечена връзка със съблазняването. Той разказва, че след отказа на бавачката и нейната заплаха престанал да мастурбира. По такъв начин започващият под ръководството на гениталната зона сексуален живот е бил подложен на външна задръжка и — под нейно влияние — върнат до предходната фаза на прегенитална организация. Вследствие на потискането на онанизма сексуалният живот на момчето приема анално-садистичен характер. То става раздразнително, проявява склонност към мъчения и започва да се задоволява чрез измъчване на хора и животни. Главен негов обект е любимата му бавачка, която той измъчва толкова жестоко, че понякога я довежда до сълзи. По този начин той й отмъщава за получения отказ и едновременно с това удовлетворява половото си желание във форма, която съответствува на регресивната фаза. Той започва да проявява жестокост към малки животни, да хваща мухи, за да им къса крилата, да мачка бръмбари. В мислите си той е обичал да бие също така и големи животни — коне например. Всичко това е било безусловно активна садистична проява. По-нататък ще стане дума за аналните усещания от това време.

Изключително ценно е това, че в спомените на пациента едновременно изплуваха и фантазии от съвършено друг вид, съставени от картини, в които малтретират и нарязват момчета, а в някои ги бият по пениса. А от други фантазии, които му показваха картини за това, как бият престолонаследника и го затварят в карцера, лесно може да се разбере какви момчета е трябвало да заменят тези анонимни обекти. Очевидно той самият е престолонаследникът. Следователно садизмът във фантазията се обръща срещу самото момче и се превръща в мазохизъм. Обстоятелството, че половият орган сам приема наказанието, ни кара да направим извода, че при това превръщане вече е вземало участие съзнанието за собствената вина, появило се във връзка с онанизма.

В анализа нямаше никакво съмнение, че тези пасивни стремежи са се появили едновременно или много скоро след активно-садистичните.⁴ Това съответствува на необичайно ясната, интензивна и продължителна амбивалентност на болния, която тук за първи път се проявява в почти равномерното развитие на противоположните частични влечения. За него това положение на нещата и в бъдеще остана толкова характерно, колкото и една друга черта, изразяваща се в това, че нито една от съществуващите в него либидинозни позиции не се унищожаваше напълно от следващата. Тя се запазваше заедно с всички останали и го принуждаваше непрекъснато да се колебае, което е било несъвместимо с формирането на устойчив характер.

Мазохистичните стремежи на момчето довеждат до друг пункт, чието споменаване избягвах, защото той беше окончателно установен едва с анализа на следващата фаза от развитието на пациента. Вече споменах, че след отказа, получен от бавачката, той е престанал да свързва с нея своите либидинозни очаквания и се е насочил към друго лице като сексуален обект. Това лице е бил отсъствуващият тогава от дома баща. До този избор го довежда съвпадението на различни моменти, в това число и случайни, като например спомена за змията, насечена на парчета от бащата. Но преди всичко с това пренасочване момчето възобновява своя първоначален избор на обект, който, в съответствие с нарцисизма на малкото дете, е извършен по пътя на идентифицирането. Вече знаем, че за него бащата е бил образец, предизвикващ възхищението му, и че на въпроса, какъв иска да стане, то обикновено отговаряло следното: «Господин като татко.» Този обект на идентификация на неговите говите активни стремежи сега става сексуален обект на пасивна психична ориентация в анално-садистичната фаза. Създава се впечатлението, че съблазняването, извършено от сестрата, го тласка към пасивна роля и му дава пасивна сексуална цел. Под непрекъснатото влияние на това преживяване сега той описва пътя от сестрата през бавачката до бащата; от пасивното отношение спрямо жената до такова отношение към мъжа, като при това намира връзка със своята предишна естествена фаза на развитие. Сега бащата отново е обект. В съответствие с по-високата степен на развитие типът идентификация се сменя паралелно с избора на обект. Превръщането на активната насоченост в пасивна е било резултат и признак на междувременно случилото се съблазняване. Активната нагласа по отношение на всемогъщия баща, разбира се, не би била толкова лесно осъществима в садистичната си фаза. Когато в края на лятото или през есента бащата се връща, пристъпите на гняв и буйствата на детето получават нова сфера на приложение. По отношение на бавачката те са обслужвали активно-садистични цели. Спрямо бащата са преследвали мазохистични цели. С проявата на своя лош характер то е искало да принуди баща си да прибегне до наказание и да го набие, за да получи по такъв начин от него желаното мазохистично-сексуално удовлетворяване. Неговите припадъци и крясъци са били просто опити за съблазняване. В съответствие с мотивировките на мазохизма при това наказание той е очаквал да намери също така и удовлетворение на своето чувство за вина. У него се запазил спомен как по време на една такава сцена започнал да крещи истерично още с приближаването на бащата му. Но родителят не го набил, а се опитал да го успокои, като започнал да играе с него, подхвърляйки възглавниците от леглото му като топка.

Не зная защо често необяснимата «извратеност» на детето дава на родителите и възпитателите повод да си спомнят за такава типична връзка между фактите. Детето, което се държи зле, прави по този начин самопризнание и иска да провокира наказанието. В наказанието то търси едновременно и успокоение от признаването на вината си, и удовлетворение на своите мазохистични сексуални стремежи.

Ние дължим по-нататъшното изясняване на случая на появилия се много точен спомен за това, че всички симптоми на страх са се присъединили към признаците за промяна в характера едва след едно определено събитие. Преди това не е имало никакъв страх, а непосредствено след събитието той се е появил в мъчителна форма. Времето на тази промяна може да бъде установено точно: това се случило преди самия рожден ден, на петата година от живота на нашия пациент. Поради тази основна причина периодът на детството, с който ще се заемем, се разделя на две фази: първата — свързана с «развалеността» и перверзността — от момента на съблазняването му на три години и половина, до рождения ден, и следващата — по-дългата, в която преобладават признаците на неврозата. Но събитието, което прави това разделяне възможно, не е било някаква травма, а повтарящо се съновидение, след което нашият пациент се събужда обзет от страх.

4. Съновидението и «първичната сцена»

Заради съдържащия се в него приказен материал този сън вече е публикуван на друго място⁵ и отначало ще повторя съобщеното вече там.

«Сънувах, че е нощ и че лежа в леглото си (леглото ми беше поставено така, че краката ми сочеха към прозореца, пред който растяха няколко стари ореха; зная, че този сън ми се присъни през зимата и че бе нощ). Изведнъж прозорецът се отвори от само себе си. Аз много се уплаших и видях, че на голямото орехово дърво пред прозореца са насядали няколко бели вълка. Бяха шест или седем. Вълците бяха съвсем бели и по-скоро приличаха на лисици или на овчарски кучета, защото имаха големи опашки като на лисици и ушите им бяха щръкнали като на кучета, които са нащрек. Много уплашен, вероятно от това, че вълците ще ме изядат, аз извиках и се събудих. Бавачката дойде бързо до леглото ми, за да види какво се е случило. Мина доста време, докато се убедя, че това е било само сън, защото картината с отварящия се прозорец и вълците на дървото беше много отчетлива. Накрая се успокоих, почувствувах се така, сякаш съм избягнал някаква опасност, и отново заспах.

Единственото действие в съня бе отварянето на прозореца, защото вълците седяха напълно спокойно, без да се движат, по клоните на дървото вляво и вдясно от ствола и ме гледаха. Те като че ли бяха съсредоточили цялото си внимание върху мен. Мисля, че това беше първият ми кошмар. Тогава бях на три, четири или най-много на пет години. Оттогава до единадесет– или дванадесетгодишна възраст аз винаги се страхувах да не видя нещо ужасно в съня си.»

При тези думи пациентът нахвърля и рисунка, която изобразява дървото с вълците по него, която потвърждава следващия по-долу материал.

Той винаги свързва това съновидение със спомена, че в тези години от детството си винаги се е страхувал от картинката в една книжка с приказки, на която бил нарисуван вълк. По-голямата му сестра, която доста го превъзхождала в своето развитие, често го дразнела, като му показвала под някакъв предлог тази картинка, вследствие на което той започвал ужасно да крещи. Вълкът на картинката бил нарисуван изправен на задните си лапи, с издадена напред задна лапа, протегнати предни лапи и наострени уши. Пациентът мисли, че това е била илюстрация към приказката за Червената шапчица.

Защо вълците са бели? Това му напомня за овцете, които били отглеждани на големи стада недалеч от имението. Понякога, по време на посещението си на тези стада, баща му го взимал със себе си и той винаги в тези случаи се чувствал горд и щастлив. По-късно — според направените справки твърде възможно е това да е станало малко преди съновидението — сред овцете се появил мор. Бащата повикал един от учениците на Пастьор, който направил инжекции на животните, но след ваксинацията те започнали да измират още по-масово отпреди.

По какъв начин вълците са попаднали на дървото? По този повод той си спомня една история, която чул от дядо си. Не може да си спомни, дали я е чул преди или след съновидението, но според съдържанието на разказа това събитие безусловно би трябвало да предшествува съновидението. Историята гласи следното: «Един шивач седял и работел в стаята си, когато прозорецът изведнъж се отворил и на перваза скочил вълк. Шивачът започнал да го бие с дървения метър — не, поправя се после той, — шивачът го хванал за опашката и я откъснал, и изплашен, вълкът избягал. След известно време шивачът вървял през гората и изведнъж видял глутница вълци. За да се спаси, той се покатерил на дървото. Отначало вълците се стъписали, но сред тях бил и безопашатият вълк, който искал да си отмъсти. Той предложил вълците да се качат един върху друг, за да може най-горният да стигне до шивача. Самият той — най-старият вълк от глутницата — казал, че ще застане в основата на тази пирамида. Вълците така и направили, но шивачът познал своя неканен посетител и изведнъж започнал да вика, както и тогава: «Дръжте го за опашката!» При спомена за предишната случка безопашатият вълк се изплашил и избягал, а другите тупнали на земята.»

В този разказ присъствува дървото, на което в съновидението са се намирали и вълците. Но той има също така и напълно определена връзка с кастрационния комплекс. Шивачът е изтръгнал опашката на стария вълк. В съновидението лисичите опашки на вълците се появяват вероятно като компенсация на «безопашатостта».

Защо вълците са пет или шест? Не намирах отговор на този въпрос, докато не изразих съмнение, дали неговата страшна картинка е свързана непременно с приказката за Червената шапчица. Тази приказка дава повод само за две илюстрации: за срещата на Червената шапчица с вълка в гората и за сцената, когато вълкът лежи с бонето на бабата в нейното легло. Следователно зад спомена за картинката трябва да се крие някаква друга приказка. Тогава той бързо си спомни, че това би могло да бъде само приказката за вълка и седемте козлета. Тук също присъствува цифрата седем, защото вълкът изяжда само шест козлета, а седмото успява да се скрие в сандъка. В тази приказка се среща също и бялото, защото вълкът посипва козината си с брашно, след като при първото му посещение козлетата го познават по сивата козина. Всъщност и двете приказки разкриват много общи неща. И в двете има изяждане, разпорване на корема, изваждане на изядените, подмяната им с тежки камъни и накрая и в двете приказки лошият вълк умира. В приказката за козлетата също има дърво. След като се наял, вълкът легнал под дървото и захъркал.

По силата на едно особено обстоятелство трябва да се заема с този сън на друго място, да го разтълкувам по-подробно и да му дам оценка. Това е първият кошмар, запазен в детските спомени, чието съдържание ще представлява изключително голям интерес във връзка с другите съновидения, които следват скоро след това, и с известни събития от детството на сънуващия. Тук ние се ограничаваме да покажем отношението на съновидението към двете приказки, между които има много общи неща: «Червената шапчица» и «Вълкът и седемте козлета». У детето впечатлението от тези приказки се проявява под формата на истинска фобия от животни, която се отличава от останалите подобни случаи само по това, че страшното животно не е лесно достъпен за възприятието обект (като коня например), а е известно единствено от разказите и илюстрираните книжки.

На друго място подробно ще опиша какво е обяснението за зоофобиите и какво значение трябва да им се приписва. Засега ще се задоволя само със забележката, че това обяснение много подхожда на главното качество, което неврозата на сънуващия демонстрираше в по-късна възраст. Страхът от бащата е най-силният мотив на неговото заболяване и амбивалентната нагласа към всеки заместител на бащата доминира през целия му живот, включително и върху поведението му по време на лечението.

Щом вълкът при моя пациент е първият заместител на бащата, възниква въпросът, дали приказките за вълка, който изяжда козлетата, и за Червената шапчица имат като свое тайно съдържание нещо друго освен инфантилния «страх от бащата».⁶ Освен това бащата на моя пациент е имал навика да «се кара ласкаво», което е характерно за отношението на много родители към техните деца, и шеговитата заплаха от предишните години: «Сега ще те изям» сигурно е била изричана много пъти, когато строгият баща си е играел по-късно с малкия си син. Една моя пациентка ми разказа, че двете й деца никога не обикнали чичо си, защото докато си играел с тях, той често ги заплашвал, че ще им разпори корема.

Да оставим настрана всичко, което съновидението предугажда, и се върнем към неговото непосредствено тълкуване. Искам да отбележа, че това тълкуване постави пред нас задача, решаването на която продължи няколко години. Пациентът направи съобщението за съновидението много рано и скоро се раздели моето убеждение, че зад него се крие причината за инфантилната му невроза. В процеса на лечение ние често се връщахме към съновидението, но едва в последните месеци успяхме напълно да го разберем, и то само благодарение на самостоятелната работа на моя пациент. Той винаги подчертаваше, че най-силно впечатление са му направили два момента от съновидението. Първо, пълното спокойствие и неподвижност на вълците и, второ, напрегнатото внимание, с което те го гледали. Той смяташе също така, че продължителното усещане за реалност, с което сънят завършил, е много впечатляващо.

Ще започнем именно от последния момент. От опита, който имаме при тълкуването на съновиденията, на нас ни е известно, че на чувството за реалност трябва да се придава определено значение. То ни убеждава, че нещо в латентното съдържание на съновидението има право да се смята за спомен от действителността, т.е., че съновидението има отношение към реални събития, които са съществували в действителност, а не само във фантазията. Разбира се, може да става дума само за действителността на нещо несъзнавано. Например убеждението, че дядото наистина е разказал историята за шивача и вълка или че на сънуващия наистина са му чели приказките за Червената шапчица и за седемте козлета, никога не може да бъде заместено от усещането за реалност, което има продължителността на съновидението. Съновидението като че ли намекваше за някакво събитие, чиято реалност се подчертаваше особено в противоположност на нереалността на приказките.

Ако се допусне, че в съдържанието на съновидението съществува нещо неизвестно, т.е. че към времето, когато сънят се е присънил, сцената е била вече забравена, то тази сцена би трябвало да се е случила в много ранното детство. Сънуващият казва следното: «Когато сънувах този сън, бях на три, четири или най-много на пет години.» Ние можем да добавим: «И този сън ми напомни за нещо, което би следвало да се отнесе към още по-ранен период.»

Към съдържанието на тази сцена трябва да се добави и това, което сънуващият подчерта от проявеното съдържание на съновидението — моментите на втренчено разглеждане и неподвижността. Ние, разбира се, очакваме, че този материал възпроизвежда в някаква степен на изопачаване някакъв друг, неизвестен материал, може би дори доведен до пълна противоположност на съдържанието.

От суровия материал, който първият анализ с пациента даде, се стигна до няколко извода, които успяхме да впишем в търсената връзка. Зад споменаването на овцевъдството трябваше да се търси доказателство за ранните сексуални изследвания на пациента, чиито импулси той е можел да задоволява по време на посещенията си на стадата заедно с баща си, но тук също така би трябвало да има и намеци за страха от смъртта, защото овцете измирали от мор. Това, което в съновидението е най-ярко — вълците на дървото, водеше директно към разказа на дядото, в който не можеше да има нищо, което би могло да предизвика съновидението, освен връзката с кастрационния комплекс.

От първия непълен анализ на съновидението стигаме до заключението, че вълкът е заместител на бащата, така че в този първи кошмарен сън се проявява страхът от бащата — страх, който от този момент преобладава в целия му живот. Наистина, сам по себе си този извод все още не беше задължителен. Но ако в резултат на предварителния анализ ние съпоставим това, което успяхме да изведем от дадения от сънуващия материал, то ще разполагаме с приблизително следните откъси за реконструкция.

Действителното събитие — отнася се към много ранна възраст — разглеждане — неподвижност — сексуални проблеми — кастрация — баща — нещо страшно.

Веднъж пациентът продължи тълкуването на съновидението. Мястото от съновидението, сподели той, в което се казва «изведнъж прозорецът се отвори от само себе си», не е съвсем изяснено във връзката му към прозореца, до който седи шивачът и през който в стаята влиза вълкът. То трябва да означава следното: изведнъж очите ми се отварят. Следователно аз спя и изведнъж се събуждам, и при това виждам нещо: дърво и на него вълци.

Не можех да възразя нищо против това, така че допълнителното тълкуване трябваше да се използува по-нататък. Внимателното разглеждане, приписвано в съновидението на вълците, се оказва, че трябва да бъде пренесено върху него самия. Тук в решаващата точка е налице преобръщане в нещо противоположно, което впрочем посредством друга трансформация се демонстрира и в проявеното съдържание на съновидението. Преобръщане е също и това, че вълците са на дървото, докато в разказа на дядото те са под дървото и не могат да се качат на него.

Ако в такъв случай и друг момент, подчертан от сънуващия, е изопачен от преобръщането в противоположното, тогава често срещаната неподвижност (вълците са напълно неподвижни, гледат го и не помръдват от местата си) би трябвало да означава голямо движение. Следователно в ранните си години пациентът внезапно се събужда и вижда пред очите си сцена, характеризираща се с голямо движение, която той наблюдава с напрегнато внимание. В единия случай изопачаването се изразява в замяната на субекта с обект, активността — с пасивност, да бъдеш разглеждан, вместо да разглеждаш. В другия случай — в преобръщането в противоположното вместо подвижност се появява покой.

Следващата крачка напред в разбирането на съновидението представляваше внезапно появилата се мисъл: това дърво е елха. Сега той знаеше, че това съновидение се е появило точно преди Рождество в очакване на Бъдни вечер. Тъй като денят на Рождество е и неговият рожден ден, появява се възможност точно да бъде установено времето на съновидението и на появилата се във връзка с това промяна в неговото душевно състояние. Това е станало в навечерието на неговия рожден ден на четвъртата година от живота му. Той заспал в напрегнато очакване на деня, когато би трябвало да получи двойни подаръци. Известно ни е, че при такива условия детето лесно предугажда изпълнението на своите желания в съновидението. В съновидението следователно вече е било Рождество, съдържанието на съновидението му е показвало предназначените за него подаръци, които са били закачени на дървото. Но вместо подаръци се оказало, че това са вълци, и сънят завършил с това, че детето било обзето от страх, че ще бъде изядено от вълците (вероятно от бащата). Тогава бавачката дотичва на помощ. Познаването на неговото сексуално развитие до момента на съновидението ни дава възможност да запълним празнината в съновидението и да обясним превръщането на удовлетворението в страх. Сред образуващите съня желания вероятно най-силно е било желанието да бъде получено сексуално удовлетворение, което тогава той е търсел от бащата. Силата на това желание е успяла да събуди отдавна забравените следи на спомените за сцената, която е можела да му покаже какъв вид има сексуалното удовлетворение, доставяно от бащата, и в резултат на това се появяват уплахата, отчаянието пред изпълнението на това желание, изтласкването на душевното движение, изразило се в това желание, и той се спасява с бягство от бащата при бавачката, която не представлявала заплаха за него.

Значението на този срок — Рождество — се е запазило в посочения спомен за първия пристъп на ярост, който се появява като следствие на неудовлетвореността от коледните подаръци. Споменът съединява правилното с неправилното. Той не би могъл да бъде верен, защото според често повтаряните показания на родителите неговата «разваленост» привлякла вниманието им едва след тяхното завръщане през есента, а не по Коледа. Но най-същественото във взаимоотношението между недостатъчното любовно удовлетворение, яростта и Рождество Христово се запазва в спомена.

Но кой образ би могъл да предизвика действуващата през нощта сексуална тъга и да се окаже способен толкова силно да изтласка желаното удовлетворение? Съдейки по материалите от анализа, този образ би трябвало да отговаря на едно условие: той трябва да е в състояние да обоснове убеждението за опасността от кастрация. В такъв случай страхът от кастрация се превръща в двигател за преобръщането на афекта.

Тук аз стигам до мястото, в което трябва да престана да се придържам към хода на анализа. Страхувам се, че това ще стане на друго място и по друго време, когато читателят ще престане да ми вярва.

През онази нощ от хаоса на несъзнаваните следи от възприетите впечатления възкръсва картината на коитуса на родителите му, извършен при не съвсем обичайни и особено благоприятни за наблюдение обстоятелства. На всички въпроси, които биха могли да бъдат свързани с тази сцена, постепенно бяха получени удовлетворителни отговори благодарение на това, че този първи сън се връщаше в продължение на цялото лечение с безкрайни изменения и в повторни варианти, на които анализът даваше желателно обяснение. Така например първо се изясни възрастта на детето по време на това наблюдение, а именно — около година и половина.⁷ Тогава той е боледувал от малария, пристъпите на която настъпвали ежедневно в едно и също време.⁸ От десетгодишна възраст от време на време той е изпадал в депресивни настроения, които са започвали следобед и са достигали своята кулминация към пет часа. Този симптом беше запазен и по време на аналитичното лечение. Повтарящата се депресия е заменяла тогавашния пристъп на треска и слабост. Петият час е бил времето или на най-високата температура, или на наблюдавания коитус, ако двата срока изобщо не са съвпадали.⁹ Навярно именно поради това заболяване той се е намирал в стаята на родителите. Заболяването ни кара да отнесем това събитие към летния сезон и заедно с това да допуснем, че едно дете, родено по Коледа, би могло да бъде по това време на n + 1,5 години. Следователно той е спял в стаята на родителите си в своето креватче и се е събудил вследствие на повишената температура следобед, може би към пет часа, което е отбелязано по-късно от депресията. Това съвпада с предположението за това, което е станало през горещия летен ден, ако допуснем, че родителите — полуголи (бяло бельо, бели вълци) — са полегнали да си починат след обяд. Когато се събудил, той станал свидетел на повторен три пъти¹⁰ коитус a tergo ^*1 като при това е можел да види гениталиите на майката и пениса на бащата и е разбрал значението на случилото се.¹¹ Накрая той попречил на родителите си. По какъв именно начин, ще бъде споменато по-късно.

^*1 Зад гърба — лат., бел.ред.

Всъщност в това няма нищо необикновено и едва ли е дива фантазия фактът, че младата съпружеска двойка по време на следобедната почивка през един горещ летен ден се е отдала на нежности, без да обръща внимание на спящото в креватчето малко дете. Предполагам, че това е по-скоро нещо банално, ежедневно, и предполагаемото положение по време на коитуса не може да промени нашето мнение. И особено ако от наличния материал не следва, че коитусът всеки път се е правел в поза a tergo. Един път е бил достатъчен, за да е налице възможност да бъдат направени наблюдения, които биха били трудно осъществими или дори напълно невъзможни при друга поза на тези, които се любят. Затова съдържанието на самата сцена не може да бъде доказателство за собствената си недостоверност. Съмнението навярно ще се насочи към други три пункта: към това, че детето в ранна възраст, на една година и половина, е било в състояние да възприеме такъв сложен процес и с такава точност да го запази в своето подсъзнание, второ, че последващата, стигнала до разбиране, обработка на възприетото по такъв начин впечатление е станала възможна на четири години, и накрая, че е възможно по какъвто и да било начин да се доведат до съзнанието подробностите от тази сцена, преживяна при такива обстоятелства, в тяхната обща връзка и по един убедителен начин.¹²

По-късно аз ще изследвам тези и други съмнения по-внимателно. Искам да уверя читателя, че не по-малко критично от него се отнасям към предположението за такова наблюдение у детето и го моля заедно с мен да реши засега да повярва в реалността на тази сцена. Първо ще продължим изучаването на отношението на тази «първична сцена» (Urszene) към съновидението, към симптомите и историята на живота на пациента. Ще проследим поотделно какво въздействие са имали съдържанието на сцената по същество, и едно от останалите след нея зрителни впечатления, в частност.

С последното имам предвид позата на родителите, която детето е видяло: вертикално — на мъжа, и звероподобно, сгънато — на жената. Вече знаем, че по времето, когато е страдал от страхове, сестра му го е плашела с картинката от приказките, на която вълкът бил нарисуван във вертикално положение, с вдигната напред задна лапа, протегнати предни лапи и щръкнали уши. По време на лечението той не си спести труда да изследва антикварните книжарници, докато не откри книжката с приказки от своето детство и не позна плашещата го картинка в илюстрацията към приказката за вълка и седемте козлета. Той предполагаше, че положението на вълка би могло да му напомня положението на бащата по време на «първичната сцена». Във всеки случай тази картинка става изходен пункт в по-нататъшното развитие на страховете. Когато бил на седем или осем години, той научил, че на следващия ден щял да пристигне нов учител. Веднага през нощта той сънувал този учител като лъв, който със силно ръмжене се приближавал към леглото му в позата на вълка от онази картинка, и отново се събудил обзет от страх. Фобията от вълка тогава вече била преодоляна и затова той свободно можел да си избере който и да било нов звяр като предмет на страховата си афектация. В това по-късно съновидение той разпознава учителя като заместител на бащата. В по-късните години от живота на детето всеки учител играе същата роля като бащата и добива влиянието на бащата както по отношение на доброто, така и по отношение на лошото.

Съдбата му дава особен повод да освежи своята фобия от вълка по време на гимназистките му години и да превърне това, което лежи в нейната основа, в изходна точка на тежките задръжки. Учителят му по латински се наричал Волф (вълк). От самото начало той започнал да се страхува от него. Веднъж учителят му се скарал заради една глупава грешка в превода от латински и от този момент той не можел да се освободи от чувството на парализиращ страх, който изпитвал пред него, страх, който много скоро се пренесъл и върху другите учители. Но и случаят, при който той направил грешка при превода, не бил свободен от вътрешни отношения. Той трябвало да преведе латинската дума filius и я превел, като употребил френската дума fils вместо съответствуващата дума в неговия роден език. Вълкът все още замествал бащата. След укорите от страна на учителя Волф той узнал общото мнение на съучениците си, според които учителят очаквал от него пари, за да се помирят. По-късно ще се върнем към това. Мога да си представя какво голямо значение би имало за рационалистичното тълкуване на такава история на заболяването допускането, че целият този страх от вълка в действителност е започнал от учителя по латински, който имал такава фамилия, че е бил проектиран обратно в детството, и посредством илюстрацията в книжката е предизвикал фантазиите за първичната сцена. Но не можем да се съгласим с това. Приоритетът по време на фобията от вълка и пренасянето й в детските години в първото имение е точно установен факт. Тогава какво да кажем за съновидението, когато е бил на четири години?

Първият «преминаващ симптом»,¹³ който се появи у пациента по време на лечението, се отнасяше още за фобията от вълка и приказката за седемте козлета. В стаята, където провеждах първите сеанси, имаше голям стенен часовник, точно срещу пациента, който лежеше с гръб към мен на дивана. Направи ми впечатление, че от време на време той се обръщаше към мен, гледаше ме много дружелюбно, като че ли се мъчеше да ме умилостиви, а после поглеждаше към часовника. Предполагах, че по този начин той изразява силното си желание по-скоро да приключим сеанса. Доста по-късно пациентът ми припомни тази игра на израза на лицето му и жестовете и ми даде ключа към обяснението й, като ми напомни, че най-малкото от седемте козлета се е скрило в кутията на стенния часовник, докато останалите му шест братчета били изядени от вълка. Тогава той е искал да каже: «Бъди добър с мен. Трябва ли да се страхувам от теб? Ще ме изядеш ли? Трябва ли да се крия от теб в кутията на стенния часовник като най-малкото козле?»

Вълкът, от който той се страхувал, несъмнено е бил баща му, но страхът от вълка бил свързан с вертикалното положение. Въз основа на своите спомени той напълно определено твърди, че рисунката на вълк, който се движи на четирите си лапи или — както в приказката за Червената шапчица — лежи на кревата, не би го уплашила. Не по-малко значение е имала позата, в която съгласно с нашата реконструкция на «първичната сцена» той е видял жената. Но това значение е останало ограничено в сексуалната сфера. Най-забележителното явление в любовния му живот по време на настъпването на зрелостта са били пристъпите на натрапчива чувствена влюбеност, които се появявали и отново изчезвали в загадъчна последователност, развивали у него невероятна енергия дори и в периодите на потискане и с които той изобщо не можел да се справи. Пълната оценка на тази натрапчива любов трябва да се даде на друго място, защото тя е в особено важна връзка с други моменти. Тук мога да кажа, че тя е била свързана с определено, скрито за него, условие, което успях да науча едва по време на лечението. Жената е трябвало да заеме положението, което в «първичната сцена» ние приписваме на майката. От ранните си години той възприемал като най-привлекателна прелест на жената едрите, набиващи се в очи задни части. Коитус, който не е a tergo, почти не му доставял удоволствие. Критичното съображение напълно оправдава възможното тук възражение, че такова сексуално предпочитание, оказвано на задните части на тялото, е характерно за хората, склонни към натрапчиви неврози, и не оправдава обяснението, приписвано на особеното впечатление от детските години. То влиза в състава на анално-еротичното предразположение и се отнася до онези архаични черти, с които се характеризира тази конструкция. Коитусът a tergo — more ferrarum^*1 може да бъде разглеждан филогенетично

^*1 Зад гърба — по животински (лат.), бел.ред. като по-стара форма. Ще се върнем към този проблем по време на дискусията, когато приведем материала, отнасящ се до несъзнаваните условия на неговите любовни чувства.

Сега ще продължим да разглеждаме отношенията между съновидението и «първичната сцена». Съгласно сегашните ни очаквания сънят би трябвало да представи на детето, очакващо с радост изпълнението на своите желания преди Рождество, картината на сексуално удовлетворение на бащата в онзи вид, в който то я е наблюдавало в «първичната сцена», станала образец на собственото му удовлетворение, което то е искало да получи от бащата. Но вместо тази картина се появява материалът на историята, която неотдавна е била разказана от дядото: дърво, вълци, «безопашатост» под формата на свръхкомпенсация във вид на пухкави опашки на сънуваните вълци. Тук липсва връзка, асоциативен мост, който да ни отведе от съдържанието на «първичната сцена» към историята за вълка. Тази връзка се създава пак от особената поза. Безопашатият вълк в разказа на дядото предлага на останалите да се покатерят върху него. Този детайл извиква в спомените му картината на «първичната сцена». По такъв начин материалът от «първичната сцена» вероятно е бил заменен от материала в историята за вълка, като при това и двамата родители по желание са можели едновременно да бъдат заменени от вълци. Най-непосредственото преобръщане в съдържанието на съновидението се е състояло в това, че историята за вълка се е адаптирала към съдържанието на приказката за седемте козлета, заимствувайки от нея числото седем.¹⁴ Трансформацията на материала: «първична сцена» — историята за вълка — приказката за седемте козлета — е отражение на еволюцията в хода на мислите по време на образуването на съновидението. Тъга по сексуалното удовлетворение от бащата — разбиране на свързаното с него условие за кастрация — страх от бащата. Предполагам, че кошмарният сън на четиригодишното дете едва сега е изяснен напълно.

След като успяхме да синтезираме този сън, бих желал да се опитам да изложа в ясна форма отношението на проявеното съдържание на съновидението към скритите в него мисли.

Нощ е, аз съм в леглото си. Това е началото на репродукцията на «първичната сцена». «Нощ» представлява изопачаване и замества «аз спя».

Забележка: Зная, че е било зима, когато съм сънувал това, а нощта се отнася до спомена за съновидението и не влиза в неговото съдържание.

Тази забележка е напълно вярна: била е една от нощите малко преди неговия рожден ден, т.е. преди Рождество Христово.

Изведнъж прозорецът се отвори от само себе си. Това трябва да се разбира по следния начин: изведнъж аз самият се събуждам при спомена за «първичната сцена». Влиянието на историята за вълка, в която самият вълк скача през прозореца, оказва своето модифициращо въздействие и превръща непосредствения израз в образен. Въвеждането на прозореца служи едновременно за преместване в настоящето на следващото съдържание на съновидението. На Бъдни вечер изведнъж вратата се отваря и се появява елхата с подаръците. По този начин тук си казва думата и истинското нетърпение преди Коледа, което включва в себе си сексуално удовлетворение.

Големият орех замества елхата, т.е. отнася се до нещо действително. Може да се разглежда и като дървото от историята с вълка, на което се покатерва преследваният шивач и под което го дебнат вълците. Високото дърво се появява също така — аз често се убеждавах в това — и като символ на наблюдаването (Voyeurtum). Ако си се покатерил на дърво, можеш да видиш всичко, което става долу, а самият ти оставаш невидим. Срв. известната история на Бокачо и др.

Вълците. Те са шест или седем. В историята с вълка се появява цяла глутница, без да се определя точно колко са. Определеният брой показва влиянието на приказката за седемте козлета, шест от които са били изядени. Замяната на числото две от «първичната сцена» с по-голямо, което би било абсурдно в «първичната сцена», се използува от съпротивата като средство за изопачаване. В направената към този сън рисунка сънуващият подчертава цифрата 5, която навярно поправя указанието: беше нощ.

Те са на дървото. Първо, те замества закачените по коледната елха подаръци. Но те също така са на дървото и защото това може да означава следното: те гледат. В историята, разказана от дядото, вълците се намират под дървото. Следователно в съня тяхното отношение към дървото е обратното, от което трябва да направим заключението, че в съдържанието на съновидението са налице и други преобразувания на латентния материал.

Те го гледат напрегнато и внимателно. Тази черта произтича изцяло от «първичната сцена» за сметка на пълното й преобръщане в съновидението.

Те са съвсем бели. Тази несъществена сама по себе си, но рязко откроена в разказа на сънуващия черта дължи своята интензивност на спояването на елементи от всички пластове на материала. Тя съединява второстепенни детайли от други източници на съновидението със значителна част от «първичната сцена». Това последно детерминиране произхожда от белотата на чаршафите и бельото на родителите; тук спада и белотата на овцете, на кучетата на овчаря като намек за сексуалните изследвания на детето с животните, белотата в приказката за седемте козлета, където майката е разпозната по белите й крачка. По-долу ще разберем, че бялото бельо съдържа също и намек за смъртта.

Те седят неподвижно. С това се формулира противоречие със странното съдържание на видяната сцена, с подвижността, която благодарение на свързаната с нея поза, съединява «първичната сцена» с историята за вълка.

Имат опашки като на лисици. Това трябва да противоречи на резултата, който се получава от влиянието на «първичната сцена» върху историята за вълка, и в това обстоятелство трябва да признаем най-важния извод, до който го довежда неговото сексуално изследване: значи кастрацията наистина съществува. Страхът, с който детето се сблъсква в резултат на тези размишления, накрая намира изход в съновидението и довежда до неговия край.

Страх, че вълците ще го изядат. Сънуващият е имал чувството, че този страх не е мотивиран от съдържанието на съновидението. Той каза: не би трябвало да се страхувам, защото вълците по-скоро приличаха на лисици или на кучета, те не се нахвърлиха отгоре ми, за да ме хапят, бяха напълно спокойни и не бяха страшни. Разбираме, че дейността в съновидението известно време се е опитвала да обезвреди мъчителното съдържание, да го превърне в негова противоположност (те са неподвижни, опашките им са чудесни), докато накрая това средство се е оказало неспособно да помогне и страхът излиза на повърхността. Той успява да направи това с помощта на приказката, в която козлетата (децата) са изядени от вълка (бащата). Възможно е това място от приказката да е напомнило за шеговитите заплахи на бащата, когато той си е играел с детето, така че страхът да не бъде изяден от вълка би могъл да бъде спомен, а също и резултат от замяна чрез изтласкване.

Мотивите на желанието в това съновидение са напълно осезателни. Към повърхностните дневни желания по-скоро да настъпи Рождество (мечтания от нетърпение) се присъединява по-дълбокото желание за сексуално удовлетворение от страна на бащата, което не престава да съществува в този момент и което първоначално се заменя с желанието отново да бъде видяно онова, което някога е направило толкова силно впечатление на детето. Налице е психичен процес, който се развива от изпълняването на това желание в спомените за «първичната сцена» до станалия сега неизбежен отказ от това желание и изтласкването му.

Обстоятелствеността и подробното изложение, които стават необходими благодарение на старанието ни да дадем на читателя някакъв еквивалент в замяна на убедителността на проведения анализ, нека го убедят да не иска публикация на анализите, продължили няколко години.

След всичко казано по-горе мога само накратко да се спра на патологичното влияние на «първичната сцена» и на онези изменения, които пробуждането на тази сцена е предизвикало в неговото сексуално развитие. Ще проследим само онова действие, което е намерило израз в съновидението. По-късно ще стане ясно, че тази «първична сцена» е източник не само на една сексуална ориентация, а на цял ред ориентации — истинско разцепление на сексуалния живот. По-на-татък трябва да обърнем внимание, че съживяването на тази сцена (нарочно избягвам думата «спомен») оказва същото действие, както ако това беше истинско преживяване. Сцената действа след известен период и за това време — в периода между година и половина и четири години — не е изгубила своята сила. Може би по-нататък ще открием признаци за това, че тя е имала определено въздействие още по времето, когато е била възприета, т.е. когато пациентът ми е бил на година и половина.

Когато пациентът потъваше в ситуацията на «първичната сцена», той извеждаше следното самонаблюдение. Преди е предполагал, че наблюдаваното произшествие представлява акт на насилие, но изразът на удоволствие, който е наблюдавал върху лицето на майка си, не е съответствувал на това впечатление. Той е бил принуден да признае, че тук става дума за удовлетворение.

Може би най-правилно ще разберем указанието на пациента, ако допуснем, че отначало предмет на неговото наблюдение е бил коитусът в нормално положение, който би трябвало да остави след себе си впечатлението за садистичен акт. Положението се е променило едва впоследствие, така че той е имал възможност да направи и други наблюдения и да разсъждава по друг начин. Но това предположение не е достоверно и ми изглежда ненужно. Съкратеното изложение на текста не бива да ни кара да забравим истинското положение на нещата, а именно, че пациентът, подложен на анализ на двадесет и пет годишна възраст, изразяваше с думи впечатления и душевни преживявания, отнасящи се към неговата четиригодишна възраст, които тогава той не би могъл да изрази. Ако пренебрегнем тази забележка, лесно може да ни се стори комично и невероятно, че едно четиригодишно дете може да изказва такива специални умозаключения и толкова учени мисли. Това е просто втори случай на закъсняло действие. На година и половина детето получава впечатление, на което не може да реагира достатъчно адекватно. На четиригодишна възраст, когато това впечатление отново се съживява, то го поразява и детето започва да го разбира. И едва двадесет години по късно, по време на анализа, пациентът успява чрез съзнателно мислене да разбере какво всъщност е станало тогава с него. Пациентът, подложен на анализ, с пълно право не взима под внимание тези три времеви фази и пренася своето сегашно Аз в далечната ситуация от миналото. Ние го следваме, защото правилното самонаблюдение и тълкуване трябва да имат за резултат възможността промеждутъкът между втората и третата времева фаза да се пренебрегне. Освен това ние нямаме други средства да опишем процесите от втората фаза.

Нещо съществено ново, което дава наблюдението над общуването на родителите му, било убеждението за действителното съществуване на кастрацията, възможността за което вече по-рано е занимавала мислите му (двете момиченца, които уринирали, заплахата на бавачката, обяснението на гувернантката, дадените от нея бонбони, споменът за това, че баща му разкъсал змията на парчета с бастуна си). Сега той със собствените си очи вижда раната, за която бавачката говорела, и разбира, че нейното съществуване е необходимо условие за общуването с бащата. Той вече не може да я смесва с popo, както при наблюдаването на малките момиченца.¹⁵

Съновидението завършва с чувството за страх, което изчезва едва когато идва бавачката. Следователно той бяга от бащата при нея. Страхът е отказ от желанието за сексуално удовлетворение от бащата, стремежът към който му е бил внушен от съновидението. Формулировката на страха: да бъде изяден от бащата, е била само, както ще чуем, регресивна трансформация на желанието да има общуване с бащата, т.е. да бъде удовлетворен от него както майката. Неговата последна сексуална цел, пасивната нагласа към бащата, е била подложена на изтласкване и нейното място е заел страхът от бащата под формата на фобия от вълка.

А какви са движещите сили на това изтласкване? Съдейки по всичко, такава сила би могло да бъде само нарцистичното генитално либидо, което поради опасенията за своя мъжки орган се е възпротивило на удовлетворението. Необходимо условие е бил отказът от този орган. От застрашения нарцисизъм той е почерпил онова мъжество, с което се е противопоставял на пасивната нагласа към бащата.

Сега ще обърнем внимание на необходимостта в този момент на изложението да променим нашата терминология. По време на съновидението той е достигнал нова фаза в своята сексуална организация. До този момент половите противоположности за него са се изразявали в активно и пасивно. От времето на съблазняването неговата сексуална цел е оставала пасивна и се е изразявала в желанието да докосват гениталиите му. После, благодарение на регресията към предишното стъпало на садистично-аналната организация, тя се е превърнала в мазохистична, т.е. в желание да го бият и наказват. Било му е безразлично дали ще постигне това при мъж, или при жена. Без да взима предвид различието в половете, той е преминал от бавачката към бащата, искал е бавачката да докосва члена му, стремял се е да предизвика бащата да го накаже. При това гениталиите не са били взимани под внимание. Във фантазията, че го бият по пениса, намира израз връзката, която е скрита благодарение на регресията. Активирането на «първичната сцена» в съновидението отново го връща обратно към гениталната организация. Той открива вагината и биологичното значение на мъжкото и женското. Сега разбира, че активното е равнозначно на мъжкото, а пасивното — на женското. Неговата пасивна сексуална цел сега би трябвало да се превърне в женска, да получи израза: бащата да извърши с него полов акт, вместо: бащата да го бие по гениталиите или по popo. Сега тази женска цел попада под въздействието на изтласкването и трябва да бъде заменена със страха от вълка.

Тук ще прекъснем обсъждането на неговото сексуално развитие, докато анализът на по-късните периоди не хвърли светлина върху този ранен стадий от неговата история. Към оценката на фобията от вълка ще добавим още и това, че вълци са станали и майката, и бащата. Майката е станала кастриран вълк, който е позволил на другия да се покатери върху него, бащата се е превърнал във вълка, който се покатерва. Но ние научихме, че неговият страх се е отнасял само до седящия вълк, т.е. — бащата. По-нататък трябва да обърнем внимание на това, че страхът, с който сънят завършва, е имал своя първообраз в разказа на дядото. В този разказ кастрираният вълк, който позволил на останалите да се покатерят върху него, е обзет от страх, когато му напомнят, че няма опашка. Като че ли в процеса на съновидението той се идентифицира с «кастрираната» майка и се противопоставя на това с напълно правилното убеждение: ако искаш да получиш удовлетворение от баща си, трябва като майка си да се съгласиш на кастрация, но аз не го искам. И така, налице е явен протест на мъжествеността! Но трябва да си изясним, че сексуалното развитие на случая, което подлежи сега на изучаване, в нашето изследване страда от този недостатък, че протича с нарушения. Първо решително влияние му оказва съблазняването, а после то е нарушено от наблюдаването на сцената с коитуса, която впоследствие действува като вторично съблазняване.

5. Няколко принципни съображения

Както казват, бялата мечка и китът не могат да воюват помежду си и не могат да се разберат един друг, защото всеки от тях е ограничен в пределите на собствената си стихия. Точно така аз не мога да водя дискусия с работещите в областта на психологията или неврологията, които не признават изходните постановки на психоанализата и смятат, че нейните резултати са изкуствени. Заедно с това през последните години се разви и опозиция от страна на други автори, които — според тях самите — стоят на почвата на анализа, не оспорват неговата техника и резултатите му и си запазват само правото да стигат от този материал до други изводи и по друг начин да го разбират.

Но в по-голямата си част теоретичните възражения остават безплодни. Щом започнеш да се отдалечаваш от материала, от който трябва да се тръгне, веднага се излагаш на опасността да се опияниш от собствените си възгледи и дори да защитаваш мнения, противоречащи на всяко наблюдение. За това ми се струва, че е много по-целесъобразно да се борим с противоположните възгледи, като ги подлагаме на изпитание във всеки отделен случай и по всеки конкретен проблем.

По-горе споменах, че мнозина сигурно ще приемат за невероятно това, «че едно дете на година и половина е в състояние да получи възприятие за такъв сложен процес и с такава голяма точност да го запази в подсъзнанието си, второ, че по-късно, на четиригодишна възраст, достигналата до съзнателно разбиране обработка на този материал е станала възможна и, накрая, че с някакъв метод подробностите от тази сцена, преживяна и разбрана при такива обстоятелства, могат да се доведат до убедителен и свързан образ в съзнанието».

Последният въпрос е чисто прагматичен. Който се реши да прави анализ в такива дълбини с помощта на описаната техника, ще се убеди, че това е напълно възможно. Който не направи това и прекъсне анализа в някой по-горен слой, ще бъде лишен от възможността да съди за това. Но по такъв начин едва ли ще разбере това, което е добито чрез дълбинния анализ.

Двете ми други съображения изхождат от пренебрежителната оценка по отношение на ранните детски впечатления, за които не се допуска такова продължително действие. Причината за неврозите се търси изключително в сериозните конфликти от по-късен период на живота и се предполага, че значението на детството се преувеличава в анализа поради склонността на невротиците да изразяват своите интереси от настоящето чрез спомени и символи от далечното минало. При такава оценка на инфантилния момент отпадат много неща, които принадлежат към най-интимните особености на анализа, разбира се, също така и неща, които предизвикват съпротива и подронват доверието на страничните наблюдатели. И така, предлагаме дискусия по повод на възгледа, че такива сцени от ранното детство, които изчерпателният анализ на неврозата разкрива например в нашия случай, не са репродукция на събития от настоящето, на които може да бъде приписано влияние върху по-нататъшния начин на живот и върху симптомообразуването. Тук става дума само за образуване на фантазии, които възникват в периода на съзряването и са предназначени в известна степен за символична замяна на реалните желания и интереси. Те дължат своето възникване на регресивната тенденция, на отдръпването от задачите на сегашната действителност. Ако това е така, то, разбира се, няма нужда да се правят такива странни допускания по повод на душевния живот и интелектуалните способности на децата в най-ранна възраст. Въпреки общото за всички нас желание за рационализация и опростяване на трудните задачи този възглед съответствува също и на някои фактически отношения. Появява се също така и възможност да се отстранят съмненията, възникващи именно у практичния аналитик. Налага се да признаем, че ако гореспоменатият възглед относно инфантилните сцени е верен, то при провеждането на анализа отначало не се променя нищо. Ако при невротика е налице вредната склонност да се откъсва от настоящето и да се насочва към подобни регресивни «моменти в своята фантазия, то не ни остава нищо друго, освен да го последваме по този път и да доведем до съзнанието му тези несъзнавани продукции. Независимо от реалната си незначителност те са изключително ценни за нас като временни носители и собственици на интереса, който ние искаме да освободим и да насочим към задачите на настоящето. Анализът трябва да се води точно така, като че ли тези фантазии се приемат за истина с едно наивно доверие. Различията възникват едва в края на анализа, след откриването на тези фантазии. Налага се да кажем на болния: «Е, добре, вашата невроза протича така, сякаш в детските си години сте имали такива и такива впечатления и след това те са продължили своето действие. Но* вие виждате, че това е невъзможно, те са били продукт на вашата фантазия, който е трябвало да ви отвлече от стоящите пред вас реални задачи. Сега ни позволете да изследваме какви са били тези задачи и какви свързващи пътища съществуват между тях и вашите фантазии.» След като приключим с детските фантазии, ние пристъпваме към втората част от лечението, която е ориентирана към реалния живот.

Съкращаването на този път, т.е. модифицирането на употребяваното до този момент психоаналитично лечение е технически недопустимо. Ако тези фантазии не бъдат доведени до съзнанието на болния в техния пълен обем, ние не можем да му дадем възможност да осъзнае свързания с тях интерес. Ако го отвлечем от тях, когато започнем да се досещаме за тяхното съществуване и за техния пълен обем, тогава по такъв начин само ще поддържаме дейността на изтласкването, благодарение на което те са се оказали неподвластни на усилията на болния да се освободи от тях. Ако преждевременно ги обезценим в неговите очи, като му разкрием, че става дума само за фантазии, които нямат никакво реално значение, то от негова страна никога няма да срещнем съдействие за довеждането им до неговото съзнание. Поради тази причина аналитичната техника не бива да се изменя, независимо от оценката на тези инфантилни сцени.

Споменах, че в разбирането на тези сцени като агресивни фантазии можем да се опрем на някои фактически моменти. Преди всичко на следното: тези инфантилни сцени се репродуцират в лечението — доколкото се простира моят опит — не като спомени, а като резултат на конструкцията. Ясно е, че изхождайки само на това признание, мнозина ще решат, че спорът е вече решен.

Не бих искал да ме разбират неправилно. Всеки един аналитик знае, и много пъти се е убеждавал, че при удачно лечение пациентът съобщава много спомени от детството си, за чието появяване — може би първично появяване — лекарят не се чувствува виновен, защото с никакви конструктивни опити той не е натрапвал на болния спомени с подобно съдържание. Тези несъзнавани преди спомени изобщо не е задължително да са винаги верни. Наистина те могат да бъдат и верни, но често представляват изопачена истина, смесени са със създадените от фантазията елементи, а също и със запазилите се в паметта така наречени покриващи спомени. Искам да кажа само едно. Сцени като тази при моя пациент — от такъв ранен период и с такова съдържание, на които придаваме такова изключително значение в историята на този случай, се възпроизвеждат обикновено не като спомени. Те се откриват — конструират — трудно и постепенно от цял ред намеци. Като доказателство е напълно достатъчно да кажа, че такива сцени в случаите на натрапчиви неврози не стигат до съзнанието като спомени. В противен случай ще трябва да се огранича само с този случай, който разглеждаме.

Не се придържам към мнението, че тези сцени трябва задължително да бъдат фантазии, защото те не възникват отново като спомени. Струва ми се, че те са напълно равнозначни на спомена, ако — както в нашия случай — се заменят от съновидения, чийто анализ винаги довежда до тази сцена и които, неуморимо преработвайки материала, възпроизвеждат всяка отделна част от своето съдържание. Да сънуваш, означава, също да си спомняш, макар и през нощта, и под формата на съновидения. С това постоянно повторение в съновиденията аз си обяснявам факта, че у самия пациент постепенно се създава дълбоката вяра в реалността на «първичната сцена», вяра, която с нищо не отстъпва на убеждението, основано на спомена.¹⁶

Разбира се, не е нужно противниците да се отказват от борбата против тези доказателства като от нещо безнадеждно. Както е известно, сънищата могат да се управляват.¹⁷ А убеждението на анализирания може да бъде резултат от внушението, което все още търси своята истинска роля в играта на психическите сили при аналитичното лечение. Един психотерапевт от стария тип би внушил на своя пациент, че е здрав, че е преодолял задръжките си и т.н. А психоаналитикът му внушава, че като дете той е имал едно или друго преживяване, което сега трябва да си спомни, за да оздравее. Именно в това се състои разликата между двамата.

Трябва да уточним, че опитът на противниците да дадат обяснение на тези сцени се свежда до много по-радикално унищожаване на инфантилните сцени, отколкото това е ставало преди. Психоаналитикът работи не с действителност, а с фантазии. Сега става ясно, че фантазиите принадлежат не на болния, а на самия аналитик, който ги натрапва на анализирания с помощта на някакви личностни комплекси. Наистина аналитикът, чуващ този упрек, ще си припомни за свое собствено успокоение как постепенно се е създавала конструкцията на тази като че ли внушена от него фантазия, как образуването й в много моменти е ставало напълно независимо от лекарското въздействие, как, започвайки от една определена фаза на лечението, всичко като че ли води до нея и как при синтетичния подход тя резултира в най-различни и забележителни успехи. Големите и най-незначителните проблеми и особености на историята на заболяването намират своето решение само в тази конструкция. Той ще подчертае и обстоятелството, че не може да допусне за себе си такава проницателност, която да конструира събитие, отговарящо на всички тези изисквания. Но и тази защита няма да повлияе на противната страна, която сама не е преживяла анализа. Изтънчена самоизмама — ще кажат едни, несъстоятелни съждения — други. И този спор не може да бъде решен.

Да се спрем на друг момент, който подкрепя възгледа на противниците за конструираната инфантилна сцена.

Той се състои в следното: всички процеси, на които се позовават за обяснение на такова спорно образувание като фантазиите, наистина съществуват. Необходимо е да се признае тяхното голямо значение. Загубата на интереса към задачите на реалния живот,¹⁸ наличието на фантазии като ерзац на несъвършените действия, регресивната тенденция, проявяваща се в тези образувания — регресивна в широкия смисъл на думата, тъй като е свързана едновременно с оттегляне от живота и връщане към миналото, всичко това са факти, които могат винаги да бъдат потвърдени от анализа. Някои ще решат, че това е напълно достатъчно за обяснението на въпросните ранни детски спомени. Подобно обяснение, изхождащо от принципа за икономия в науката,¹⁹ би имало съвсем определено предимство пред другите, които не могат да минат без нови и странни предположения.

Тук ще си позволя да обърна внимание на обстоятелството, че възраженията в съвременната психоаналитична литература са подчинени на принципа pars pro toto (част вместо цяло). От един много сложен ансамбъл се извлича част от действуващи фактори, обявява се за истинна и в името на тази истина се издигат възражения против останалата част или против цялото. Ако се опитаме да разберем коя точно група ползува това предимство, ще открием, че това е именно групата, която съдържа вече известното от други източници или най-пълно се доближава до него. Такива фактори са актуалността и регресията при Юнг, егоистичните мотиви при Адлер. Останалите, отхвърлени като заблуждение, се оказва, че са именно тези, които са нови в психоанализата и които съставляват нейната специфика. По такъв начин най-добре може да се отразят революционните удари на неудобната психоанализа.

Едва ли е излишно да се подчертава, че Юнг не изпитва необходимост от това, да представя като ново учение съвкупността от моментите, приведени от противната гледна точка за обясняване на сцените от детството. Актуалният конфликт, отдръпването от реалността, ерзац-удовлетворението във фантазията, регресията към материала от миналото — всичко това и в същия ред, може би само с незначителни изменения в терминологията, винаги е било съставна част на моето учение. При това те не изчерпват цялото учение, а репрезентират само една негова част, изясняваща причините, които действуват в регресивна посока от реалността към образуването на неврозата. Освен това аз съм оставил и свободно място за друго прогресиращо влияние, което действува от детските впечатления и показва пътя на либидото, което се отдръпва от живота, и което обяснява непостижимата по друг начин регресия към детството. Двата момента при образуването на симптомите действуват според мен именно по такъв начин, но ми се струва, че и предишното съвместно въздействие също има голямо значение. Аз твърдя, че влиянието на детството се усеща още в първоначалната ситуация на образуването на неврозата, тъй като по решителен начин то съдействува за определянето на това, дали индивидът се оказва неадекватен — и в какво точно — при преодоляването на реалните житейски проблеми.

Следователно спорът е за значението на инфантилния момент. Задачата ни е да намерим такъв случай, който може да докаже това значение несъмнено. Точно такъв е толкова подробно разглежданият от нас тук случай, който се отличава с това, че неврозата, настъпила в по-късен период от живота, е била предшествувана от невроза в периода на ранното детство. Затова именно избрах този случай за публикуване. Ако някой реши, че той не отговаря на набелязаната цел, защото фобията от животни му се струва недостатъчно важна, за да я приеме за самостоятелна невроза, аз искам да му кажа, че без какъвто и да било интервал към тази фобия се присъединяват натрапчиви действия и мисли, за които ще стане дума по-долу.

Преди всичко невротичното заболяване през петата или четвъртата година показва, че детските преживявания сами по себе си се оказват в състояние да продуцират невроза и че за това не е нужен отказ от поставената житейска задача. Ще ми възразят, като кажат, че и на детето непрекъснато му се натрапват изисквания, от които то би искало да се отърси. Така е, но животът на детето в предучилищна възраст може да се види като на рентген, да се изследва дали в него има такава «задача», която може да се окаже причина за неврозата. Но обикновено се забелязват само влеченията, чието удовлетворяване е невъзможно за детето, което няма сили да ги превъзмогне, и източниците, от които тези влечения произтичат.

Огромното съкращаване на интервала между възникването на неврозата и времето, когато се развихрят детските преживявания, за които става дума, довежда, както и би следвало да се очаква, до крайно намаляване на регресивната част на причинните моменти и води до открита манифестация на тяхната прогресивна част, до разкриване влиянието на ранните впечатления. Надявам се, че приведената история на заболяването ще даде ясна картина на тези обстоятелства. Съществуват обаче и други причини тази детска невроза да даде категоричен отговор на въпроса за природата на «първичните сцени», или на най-ранните открити от анализа детски преживявания.

Да допуснем, че никой не възразява, че подобна «първична сцена» е конструирана технически правилно, че тя е необходима за обобщеното решение на всички загадки, които възникват пред нас благодарение на симптоматиката на детското заболяване, че от тази сцена произтичат всички влияния, подобно на това, както към нея водят всички нишки на анализа. Тогава, ако се вземе под внимание нейното съдържание, тя не може да бъде нищо друго освен репродукция на преживяната от детето реалност. Защото детето — както и възрастният индивид — може да про-дуцира фантазии само с помощта на материал, получен по определен начин. Някои начини за получаване на подобен материал (например четенето) са частично недостъпни за детето; времето, с което то разполага за получаването му, е ограничено и може лесно да се изучи, за да се открият материалните източници.

В нашия случай «първичната сцена» съдържа картината на половото общуване между родителите в поза, която е особено благоприятна за някои наблюдения. Ако бяхме открили тази сцена у болен, чиито симптоми, т.е. влиянието на сцената, се проявяват в някой по-късен период от живота, тогава това изобщо не би доказало реалността на тази сцена. Такъв болен може в най-различни моменти в един дълъг интервал от време да придобие тези впечатления, представи и знания, които впоследствие превръща във фантастична картина, проектира я върху детството и я свързва с родителите си. Но ако действията от такава сцена се проявяват на четвъртата или на петата година от живота, детето е трябвало да види тази сцена в още по-ранна възраст. Но тогава цялата си сила запазват всички онези изводи, до които стигнахме посредством анализа на инфантилната невроза. Нима някой може да си позволи да твърди, че пациентът несъзнателно е съчинил не само «първичната сцена», но също така и промяната на характера, страха от вълка и религиозната натрапчивост? Такова мнение направо би противоречало на неговия обикновен здрав разум и на добрите традиции на неговото семейство. И така, трябва да се примирим със следното: или че анализът, произлизащ от детската невроза, представлява безсмислена шега, или че всичко е именно така, както съм го изложил по-рано.

По-горе ни се стори странна двусмислеността на онова място, в което се говори, че особената любов на пациента към женските nates* и към коитуса в такова положение, при което тези части са особено подчертани, явно трябва да произлиза от наблюдавания коитус при родителите, докато това предпочитание е обща черта на предразположените към натрапчива невроза архаични конституции. Тук обяснението, разрешаващо противоречието като свръхдетерминирано, се налага от само себе си. Лицето, при което той е наблюдавал това положение при коитуса, е бил родният му баща, от когото той е можел да наследи тази конституционална особеност. Това не противоречи нито на последвалото заболяване на бащата, нито на историята на семейството. Братът на бащата, както вече казахме, е умрял в състояние, което трябва да се приеме като тежка форма на натрапчивост.

[* Задни части (лат.), бел.ред.]

Във връзка с това си спомняме, че сестрата, съблазнявайки три и половина годишното момче, е изказала по адрес на бавачката странната клевета, че обръщала всички с главата надолу и се докосвала до гениталиите им. Тук се налага мисълта, че може би и сестрата в също толкова ранна възраст е наблюдавала същите сцени, каквито по-късно и братът, и това я е довело до мисълта, че при полов акт партньорите застават на главите си. Това допускане би съдържало и указание за източника на нейното собствено преждевременно сексуално развитие.

Първоначално нямах намерение да продължа тук обсъждането на въпроса за реалната стойност на «първичната сцена», но тъй като бях принуден да засегна тази тема в моите «Лекции по увод в психоанализата» в по-широк аспект и не с полемична цел, то би могло да се получи недоразумение, ако не приложа решаващите там гледни точки към разглеждания тук случай. Затова продължавам с допълнения и поправки към казаното. Възможно е още едно разбиране на «първичната сцена», лежаща в основата на съновидението, което значително променя приетото по-рано решение и ни избавя от много затруднения. Учението, което свежда инфантилните сцени до регресивните символи, не печели нищо и при тази модификация. Изобщо то ми се струва окончателно опровергано с този — както и с всеки друг — анализ на детска невроза.

Предполагам, че можем да си представим положението на нещата и по следния начин. Не трябва да се отказваме от предположението, че детето е наблюдавало коитус, чийто вид го е довел до убеждението, че кастрацията може да бъде и нещо повече от една обикновена заплаха. Също така значението, което придобива положението на мъжа и жената за развитието на страха, и условията на любовта не ни оставят никакъв друг избор, освен да направим заключението, че това е бил коитус a tergo, more ferrarum. Но другият момент не е толкова забележим и от него можем да се откажем. Може би детето е наблюдавало коитус не между родителите си, а между животни, като си е направило извода, че родителите постъпват по същия начин.

В полза на това говори преди всичко фактът, че в съновидението вълците всъщност представляват овчарски кучета и на рисунката изглеждат точно такива. Малко преди съновидението момчето нееднократно е посещавало стадата овце, където е можело да види такива големи бели кучета и вероятно ги е наблюдавало по време на коитус. Бих искал във връзка с това да приведа цифрата 3, която сънуващият изтъкна без каквато и да било по-нататъшна мотивировка, и да допусна, че в паметта му се е запазило обстоятелството, че той е направил три такива наблюдения над кучетата. Възбуден от очакването през нощта, когато е сънувал, той е пренесъл възприетата неотдавна картина, запечатана в паметта му, с всички детайли върху родителите си, вследствие на което са станали възможни тези могъщи действия на афектите. Сега изведнъж се появява разбирането на тези впечатления, възприети може би няколко седмици или месеци преди това — процес, който всеки от нас може да изпита върху себе си. Преносът от съвъкупяващите се кучета върху родителите се е извършил не във вид на словесен извод, а благодарение на това, че в спомените е изплувала реалната сцена на нежност между родителите, която се е сляла със ситуацията на коитуса. Всички установени от анализа на съновидението детайли на сцената могат да бъдат възпроизведени достатъчно вярно. Това наистина станало един следобед през лятото, когато детето е боледувало от малария, родителите — и двамата в бяло — били там в момента, когато детето се е събудило, но сцената е била съвсем невинна. Всичко останало е било прибавено после от желанието на любопитното дете да погледа любовното общуване на родителите си въз основа на неговия опит с кучетата, и тогава измислената по този начин сцена го е довела до онези последствия, които й приписваме — такива, каквито биха били, ако тя беше напълно реална и не беше съставена от две части — една по-ранна — индиферентна, и една по-късна, която е оставила много силно впечатление у него.

Напълно очевидно е колко по-малко изисквания се предявяват към нас в последния случай. Няма защо повече да допускаме, че родителите са извършвали коитус в присъствието дори и на много малкото си дете — представа, която не ни беше много приятна.

Значително се намалява и моментът на закъсняване на действията. Сега той се отнася само до няколко месеца от четвъртата година на детето и изобщо не достига до далечните първи детски години. В поведението на детето, което осъществява пренос от кучетата върху родителите си и се страхува от вълка вместо от баща си, няма нищо странно. Детето се намира във фазата на развитие на неговия мироглед, която в «Тотем и табу» наричаме връщане към тотемизма. Учението, което иска да обясни «първичните сцени» на неврозите с обратно фантазиране на преживяванията от по-късни години, получава в нашето наблюдение, въпреки ранната четиригодишна възраст на нашия невротик, ясно потвърждение. Колкото и да е млад, той все пак е успял да замени впечатлението от четвъртата си година с измислена травма, когато е бил на година и половина. Но регресията не е нито загадъчна, нито тенденциозна. Сцената, която е трябвало да бъде създадена, е трябвало да отговаря на известни условия, които благодарение на обстоятелствата в живота на сънуващия са можели да бъдат налице в ранните години, например обстоятелството, че той се е намирал в спалнята на родителите си.

Но по-голямата част от читателите ще придадат направо решаващо значение на това, което от аналитичните резултати на други случаи мога да прибавя в полза на правилността на изказания по-горе възглед. Сцената на наблюдавания коитус на родителите в ранното детство — независимо дали е реален спомен или фантазия — изобщо не е рядко явление при анализа на невротични хора. Може би тя също така често се среща и при хора, които не са станали невротици. Може би тя представлява постоянна част на тяхното — съзнателно или несъзнавано — съкровище от спомени. Но всеки път, когато благодарение на анализа съм успявал да развия подобна сцена, тя е имала същите особености, които ни смущават и в дадения случай: отнасяла се е до коитус a tergo, който единствен дава възможност за зрително възприятие на гениталиите. Тук вече няма място за съмнение, че става въпрос само за фантазия, която може би винаги се предизвиква при наблюдаването на сексуално общуване между животни. Нещо повече, вече отбелязах, че моето описание на «първичната сцена» остава недовършено, тъй като отложих за по-късно съобщението, по какъв начин детето пречи на общуването на родителите. Трябва да добавя, че и начинът, по който то прави това, е един и същ във всички случаи.

Мога да си представя какви тежки подозрения съм си навлякъл от страна на читателите с тази история на заболяването.

След като разполагам с тези доказателства в полза на такова разбиране на «първичната сцена», как бих могъл да защищавам друго разбиране, което ми се струва толкова абсурдно? Или може би в промеждутъка между написването на тази история на заболяването и предложеното допълнение аз съм придобил нов опит, който ме е накарал да изменя на моето първоначално разбиране, и по някакви неизвестни причини не съм искал да си призная това? Но затова пък си признавам нещо друго: този път аз се каня да приключа обсъждането на въпроса за реалната стойност на «първичната сцена» с non liquet. Тази история на заболяването още не е завършена. В по-нататъшното й развитие изплува един момент, който ще наруши сегашната ни увереност. Тогава няма да ни остава нищо друго, освен да се опрем на онова място в моите «Лекции», където аз обсъждам проблема за първичните фантазии, или «първичните сцени».

6. Натрапчивата невроза

За трети път той е подложен на влияние, което по решителен начин променя неговото развитие. Когато бил на четири години и половина и страховете и състоянието му на раздразнителност все още не били преминали, майка му решила да го запознае с Библията с надеждата, че ще го разсее и ще повдигне духа му. Тя успяла: въвеждането на религията във възпитателната система сложило край на предшествуващата фаза, но повлякло след себе си замяната на симптомите на страх със симптомите на натрапчивост. Преди това той заспивал трудно, защото се страхувал, че ще сънува такива ужасни неща, както и през нощта преди Рождество. Сега, преди да си легне, той трябвало да целуне всички икони в стаята, да се моли и да се кръсти безконечно, прекръствайки и леглото си.

Явно детството му се разделя на следните периоди: първо, времето преди съблазняването (три години и половина), когато се е разиграла «първичната сцена», второ, времето от промяната на характера до страшното съновидение (четири години), трето, от зараждането на зоофобията до момента на запознаването му с религията (четири години и половина), а от този момент — периодът на натрапчива невроза, продължил до десетгодишна възраст включително. По силата на собствената природа на нещата и обстоятелствата внезапната и гладка замяна на една фаза с друга не е било характерно явление. Не е било така и с нашия пациент, за когото, точно обратното, било характерно запазването в сила на всичко минало и едновременно с това съществуването на най-различни ориентации. Лошият му нрав не изчезнал, когато настъпил периодът на страха, и постепенно намалявайки, се запазил и по време на набожността. Но в тази последна фаза вече не се споменава за фобията от вълци. Натрапчивата невроза е протичала с прекъсвания: първият пристъп е бил най-продължителен и интензивен, следващите са били на осмата и десетата година, и всеки път те били свързани с повод, който се намирал в явна връзка със съдържанието на неврозата. Майка му сама му разказва свещената история и освен това нарежда на бавачката да му чете от книга, украсена с илюстрации. Разбира се, най-голямо значение тук се е отдавало на историята на страстите господни. Бавачката, която била много набожна и суеверна, му давала по този повод собствени обяснения, но въпреки това трябвало да се вслушва в съмненията и мненията на малкия критик. И ако колебанията и борбата, които сега започнали да го вълнуват, в края на краищата завършили с победа на вярата, то това станало не без влиянието на бавачката.

Това, което той ми разказа като спомен за своите реакции на запознанството с религията, отначало срещна от моя страна решително недоверие. Казвах си, че подобно нещо не би могло да съществува в мислите на едно четири и половина — петгодишно дете. Вероятно той е пренесъл в ранното минало онова, което е било плод от размишленията на тридесетгодишен възрастен човек. Също така аз предприемах нееднократни опити да придвижа историята на заболяването поне с една година напред, т.е. да отнеса съблазняването към възрастта от четири години и половина, а съновидението — към петата година. В интервалите нищо не можеше да се промени, но и в това отношение пациентът ми оставаше непоколебим, въпреки че не успяваше да отстрани последните ми съмнения. За впечатлението, което се получава от неговата история на заболяването, както и за всички свързани с нея изводи и съображения такава едногодишна отсрочка очевидно би била напълно без значение.

Но пациентът ми не искаше и да чуе за такава поправка. Не успях да го убедя да направи това, както и да вникне в многото други различия във възгледите ни. Връзката между припомняните от него мисли и симптомите, за които той съобщаваше, както и фактът, че те съвършено пасваха на неговото сексуално развитие, в края на краищата ме принуди да му повярвам. Тогава си казах, че критиката на религиозните учения, която не исках да допусна при едно дете, се упражнява всъщност само от минималното количество възрастни хора.

Сега ще дам материала на неговите спомени и едва след това ще потърся пътя, който води до разбирането му.

По неговите думи разказите на свещената история първоначално оставили в него неприятно впечатление. Отначало той се възмущавал от страдалческия характер на личността на Христос, а после и от цялата му история. Той насочил своята недоволна критика против Бога-Отец. След като е толкова всемогъщ, значи той е виновен, че хората са толкова лоши, че измъчват другите и после отиват в ада. Бог е трябвало да ги направи добри. Той самият носи отговорност за цялото зло и всички мъки. Детето се възмутило от божията заповед, която повелява да подложиш и другата си страна, ако те ударят по едната, и от това, че на кръста Христос не е искал да се спаси от злата си участ. Но също и от обстоятелството, че не е станало чудо, което да докаже, че той е син Божи. Неговият остър ум е бил вече пробуден и с неумолима строгост е разкривал слабите места на светата легенда.

Но скоро към тази рационалистична критика се присъединяват и мъдруванията и съмненията, които разкриват влиянието на спотаени душевни движения. Един от първите въпроси, поставени на бавачката, е дали Христос е имал задни части. Бавачката отвърнала, че той е бил Бог, но също така и човек. Като човек той е имал — и е правел — всичко като другите хора. Това изобщо не го задоволило, но момчето успяло да се успокои, като си помислило, че задната част всъщност е само продължение на краката. Едва затихналият страх пред принудителното унижение на светата особа се разгорял отново, когато в ума му възникнал нов въпрос: ходел ли е по голяма нужда Христос? Той не се решавал да постави този въпрос на благочестивата бавачка, но сам намерил изход, по-добър от който и тя не би могла да посочи. Така както Христос е успял да направи вино от нищо, по същия начин той сигурно е можел да превърне и храната в нищо и следователно да се избави от нуждата да екскрементира.

Ще се приближим към разбирането на тези разсъждения, ако започнем с описаната по-рано част за неговото сексуално развитие. Известно ни е, че след отпора, който му бил даден от бавачката, неговият сексуален живот и свързаното с отпора потискане на започващата генитална дейност се развили по посока на садизма и мазохизма. Той измъчвал животни, фантазирал си, че нанася удари на коне, а от друга страна, че бият престолонаследника.²⁰ В садизма си той запазва най-старата идентификация с бащата, а в мазохизма избира баща си за сексуален обект. Той изцяло се намира във фазата на прегениталната организация, в което виждам и предразположеността му към натрапчиви неврози. В резултат на съновидението, което го поставя под влияние на «първичната сцена», той би могъл да се придвижи напред към гениталната организация и да превърне мазохизма си по отношение на бащата в женствена нагласа също към него, в хомосексуализъм. Но това съновидение не постига такъв успех, то завършва с чувството за страх. Отношението към бащата, което би трябвало от сексуалната цел, състояща се в желанието да изпита от него телесно наказание, да го доведе до следващата цел — да има като жена полово сношение с баща си, благодарение на противодействието на неговата нарцистична мъжественост било изтласкано на още по-примитивно равнище. Посредством натрапчивата идея за замяна на бащата с вълка то се обособява по-късно като страх да не бъде изяден от вълка, но с това в никакъв случай не се изчерпва. Ние можем да разберем това изглеждащо ни толкова сложно положение на нещата, ако непрекъснато помним, че при него едновременно съществуват три сексуални стремежа, насочени към бащата. От времето на съновидението той е бил хомосексуален в несъзнаваното, а в неврозата — на нивото на канибализма;^* господствуваща обаче остава предишната мазохистична нагласа. Всичките три ориентации имат* пасивни сексуални цели; обектът е един и същ, налице са едни и същи сексуални стремежи, които обаче се разцепват на три различни равнища.

^* Изразяващ се в страха (желанието) да бъде изяден от вълка-баща.

Запознаването със светата история му дава възможност да сублимира господствуващата мазохистична нагласа към бащата. Той става Христос, което е било много лесно благодарение на еднаквите рождени дати. С това той става нещо по-голямо, а също и — на което все още не се е придавало голямо значение — мъж. В съмнението дали Христос е имал задни части се отразява изтласканата хомосексуална нагласа, тъй като цялото това разсъждение не би могло да има някакво друго значение, различно от въпроса, може ли да бъде използуван от баща си като жена, т.е. като майката в «първичната сцена». Когато стигнем до решението на втората натрапчива идея, ще видим, че това тълкуване се потвърждава. Изтласкването на пасивната хомосексуалност съответствува на съображението, че заслужава строго порицание за това, че свързва светата особа с подобни нечестиви предположения. Неговите старания да освободи новите си сублимации от придатъка, който те са получили от източниците на изтласканото, са забележителни, но безуспешни.

Все още не разбираме защо той е въставал също така против пасивния характер на Христос и против изтезанията от страна на бащата, като по този начин е започнал да отрича предишния си мазохистичен идеал дори в неговата сублимирана форма. Можем да предположим, че този втори конфликт е бил особено благоприятен за проявлението на унижаващи натрапчиви мисли от първия конфликт (между господствуващата мазохистична и изтласканата хомосексуална ориентация), защото е напълно естествено в душевния конфликт да се сумират всички противоположни ориентации, идващи дори от най-различни източници. От новите съобщения, направени от него, ние узнаваме мотива за съпротивата му и за проявената критика на религията.

Неговите сексуални изследвания също печелят от разказите за светата история. До този момент той не е имал никакво основание да смята, че децата се раждат само от жените. Напротив, бавачката му дава повод да мисли, че той е детето на татко, а сестрата — на майката, и това по-тясно отношение с бащата за него е било много ценно. Сега той чул, че Мария се нарича Богородица. Значи децата произлизат от майката и на думите на бавачката не бива повече да се вярва. По-нататък благодарение на този разказ той вече не е знаел кой именно е бил бащата на Христос. Бил склонен да мисли, че това е Йосиф, защото чул, че те винаги са живеели заедно, но бавачката казала, че Йосиф е бил само като баща, докато истинският баща е бил Бог. Тука той вече нищо не може да разбере. Схванал само това, че щом по този въпрос може да се спори, то отношенията между сина и бащата изобщо не са толкова близки, както винаги си ги е представял.

В известна степен детето е чувствувало онази амбивалентност на чувствата към бащата, която намира отражение във всички религии, и напада своята религия поради отслабването на тези отношения към бащата. Разбира се, неговата опозиция скоро престава да се изразява просто в съмнения относно истинността на учението и се насочва направо срещу божествената личност. Бог сурово и жестоко се отнася със своя син, но не по-добро е отношението му и към хората. Той принася сина си в жертва и иска същото и от Авраам. Детето започнало да се страхува от Бога.

Щом той е Христос, значи тогава баща му е Бог. Но богът, натрапен му от религията, не можел да замени истински бащата, когото той обичал и не искал да му отнемат. Любовта към този баща се превръща в източник на неговото критично остроумие. Той се съпротивлява на Бога, за да има възможност да запази бащата, и при това, собствено казано, е защитавал стария баща против новия. Наложило му се да извърши трудната работа по отдръпване от привързаността към бащата.

И така, това е била стара, проявила се в най-ранно детство любов към бащата, от която той черпел енергия за борба срещу Бога и острота на ума си за критика на религията. Но, от друга страна, тази враждебност към новия бог не е била първоначален акт, тя е имала първообраза си във враждебните душевни пориви към бащата, появили се под влияние на страшното съновидение, и по същество е била само тяхно обновление. Двете противоположни движения на чувството, което е трябвало да управлява целия му следващ живот, се сблъскват тук за амбивалентна борба около темата религия. Това, което се получило от тази борба като симптом — богохулните мисли, натрапчивостта, която го е владеела и го е карала да мисли, че бог е изпражнение, бог е свиня, — е било истински компромисен резултат, както ще ни покаже анализът на подобни идеи във връзка с аналната еротика.

Някои други симптоми за натрапчивост с по-малко типичен характер също водят несъмнено към бащата, но дават и възможност да се открие връзка между натрапчивата невроза и предишните случаи.

Към богоугодния церемониал, с който в края на краищата той изкупвал своето богохулство, се отнасяло и изискването при определени условия да се диша тържествено. По време на кръстеното той всеки път е трябвало дълбоко да си поема дъх и силно да издиша. На неговия роден език издишването, дъхът (Hauch) означава и дух (Geist). Следователно издишването е изпълнявало ролята на Светия Дух. Момчето е трябвало да вдъхне Светия Дух или да издиша злите духове, за които е чувало и чело.²¹ На тези зли духове той приписва също така и богохулните мисли, заради които е бил принуден да си наложи толкова покаяние. Но той е трябвало да издиша, когато е виждал бедни, сакати и стари, предизвикващи жалост хора, и не е разбирал каква е връзката между тази натрапчива мисъл и духовете. Мислел си е само, че прави това, за да не стане като тях.

Тук свързаният със съновидението анализ ни довежда до обяснението, че издишането при вида на хора, внушаващи съжаление, е започнало на седмата година от живота му и е било свързано с бащата. Няколко месеца той не бил виждал баща си, когато веднъж майка му съобщила, че ще заведе децата в града и ще им покаже нещо, което много ще ги зарадва. Тя ги завела в санаториума, в който те се видели с бащата. Той изглеждал зле и синът му изпитал съжаление. Следователно бащата е бил първообразът на всички сакати, просяци и бедняци, в присъствието на които той е трябвало да издишва, както и в случаите, когато той е бил първообраз на муцуните, които виждал в състояние на страх, и на карикатурите, които рисували за осмиване. На друго място научаваме още, че тази нагласа на състрадание се съотнася също и с някои особени детайли на «първичната сцена», която толкова късно се проявила в натрапчивата невроза.

Желанието да не стане като недъгавите, мотивиращо издишването в тяхно присъствие, следователно е било стара идентификация с бащата, превърната в негатив. Все пак той е копирал бащата и в положителен смисъл, защото дълбокото поемане на въздух било подражание на шума, който по време на коитуса чул да издава бащата.^* Светият дух дължал своя произход на този признак на сетивно възбуждане у мъжете. Благодарение на изтласкването това дишане се превръща в зъл дух, за който има също така и друга генеалогия, а именно — маларията, от която пациентът боледувал по време на «първичната сцена».

^* Ако се допусне реалността на «първичната сцена».

Отрицанието на тези зли духове явно съответствува на аскетизма, който се проявява и в други реакции. Когато пациентът чул, че Христос веднъж е вселил зли духове в свинете, които по-късно паднали от стръмнината, той си спомнил, че в първите си детски години, още преди времето, когато е можел да помни, сестра му паднала по една скалиста пътечка и се изтъркаляла на брега. Значи тя също е била такъв зъл дух и свиня. Оттук краткият път води до бога-свиня. Отецът, както изглежда, сам е бил подвластен на чувствеността.

Когато пациентът чул историята за първите хора, той обърнал внимание на сходството между неговата съдба със съдбата на Адам. По време на разговор с бавачката той лицемерно се учудил, че Адам е позволил на една жена да му навлече толкова нещастия и обещал на бавачката, че никога няма да се ожени. В този момент рязко се проявява враждебното отношение към жената вследствие съблазняването от страна на сестрата. Тази враждебност често ще му пречи по време на неговия бъдещ любовен живот. Задълго сестрата се превръща за него във въплъщение на изкушението и греха. Когато се изповядвал, той си мислел, че е чист и безгрешен, а после му се струвало, че сестра му го дебне, за да го тласне отново към греха, и преди да успее да се опомни, той провокирал някой спор със сестрата, заради който отново се превръщал в грешник. По такъв начин той е бил принуден наново да възпроизвежда факта на съблазняването. Между другото, колкото и да са го измъчвали богохулните му мисли, той никога не е разказвал за тях по време на изповед.

Незабелязано преминахме към симптоматиката на натрапчивата невроза от по-късните години и затова, пропускайки много неща, които са се случили през това време, ще разкажем за нейния край. Вече знаем, че тази невроза, която никога не се е прекратявала окончателно, периодично се засилвала от време на време. Един път — това все още е трудно за разбиране, — когато на улицата умряло момче, с което той се идентифицирал. На десетгодишна възраст при него пристигнал възпитател немец, който скоро придобил голямо влияние върху него. Много е поучително, че цялата му набожност изчезнала и никога повече не се подновявала, след като той забелязал — и по време на поучителните беседи с учителя разбрал, — че този заместник на бащата не придава никакво значение на набожността и не вярва в истинността на религията. Набожността изчезва заедно със зависимостта от бащата, който е бил заменен от друг, по-общителен баща. Това, разбира се, става не без един последен взрив на натрапчива невроза, от която особено силно е запомнил натрапчивата идея да си спомня за светата троица всеки път, когато вижда на улицата три купчинки тор, лежащи една до друга. Той никога не се поддавал на някакво въздействие, без да направи опит да задържи обезцененото. Когато учителят му го убедил да не бъде жесток по отношение на дребните животни, той сложил край и на тези лоши постъпки, но не пропуснал да се задоволи донасита още един път с реженето на гъсеници. Така се държеше и по време на аналитичното лечение, проявявайки «прехождаща» и «отрицателна» реакция. След всяко окончателно разрешаване на симптома той за кратко се опитваше да отрича неговото въздействие посредством задълбочаване на разрешения симптом. Известно е, че децата се държат именно така по отношение на забраните. Когато им се накараш за това, че шумят, то преди да прекратят, те още веднъж вдигат шум. По този начин те като че ли искат да покажат, че са престанали да шумят доброволно, а не защото са им забранили.

Под влияние на учителя немец се развива нова и по-добра сублимация на садизма, който взима превес над мазохизма в тясна връзка с наближаващото по това време полово съзряване. Той започва да мечтае за военни игри, униформи, оръжия и коне и непрекъснато изпадал в подобни блянове. По такъв начин под влиянието на мъжа той се освободил от пасивната нагласа и отначало поел по доста нормален път на развитие. Като отзвук на зависимостта от учителя, който го напуснал малко след това, в по-нататъшния живот той винаги предпочитал немския елемент (лекари, санаториуми, жени) пред родния (заместване на бащата), което създаваше големи предимства за преноса в лечението.

Към времето преди освобождаването с помощта на учителя се отнасяше едно съновидение, за което споменавам, защото то беше забравено до съответствуващия случай по време на лечението. Сънувал, че бил на кон, преследван от огромна гъсеница. Познава в този сън намек за предишното съновидение от периода, предшествувал появата на учителя, което ние отдавна вече изтълкувахме. В това предишно съновидение той видял дявол в черни дрехи, във вертикалното положение, което навремето така го плашело при вълка и лъва. С протегнат пръст дяволът му показвал огромен охлюв. Той веднага разбрал, че този дявол е демонът от известна поема, а самото съновидение — преработка на една много разпространена картина, на която е представена любовна сцена между демон и девойка. Охлювът е замествал жената като изключително женски сексуален символ. Ръководени от указващия жест на демона, ние бързо успяхме да стигнем до заключението, че смисълът на съня се състои в това, че сънуващият тъгува по някого, който би му дал последните недостигащи му наставления относно загадката на половото общуване, както навремето в «първичната сцена» бащата му е дал първите.

По повод на едно по-късно съновидение, в което женският символ е заменен с мъжки, той си спомни едно определено преживяване малко преди съновидението. Веднъж, отивайки в имението, минал на кон покрай един спящ селянин, до когото лежал неговият син. Момчето събудило баща си и му казало нещо, след което бащата започнал да ругае и да гони конника, така че той побързал да се отдалечи с коня си. Към това се присъединява втори спомен, че в същото имение имало дървета, които били съвсем бели, защото били нападнати от гъсеници. Разбираме, че преди реализацията на фантазията той също е тичал, че синът е спял с бащата и че е намесил белите дървета, намеквайки за кошмарния сън с белите вълци на ореха.

Следователно това е било само взрив от страх пред феминистката нагласа към мъжа, от която той отначало се защитавал посредством религиозна сублимация, а скоро след това — посредством войнската, още по-реална нагласа.

Но би било голяма грешка да се мисли, че след прекратяването на симптомите на натрапчивата невроза натрапчивите идеи не оставят у него никакви трайни следи. Процесът довежда до победата на благочестивата вяра над критически-изследователския протест и предпоставка за това е било изтласкването на хомосексуалната нагласа. Двата фактора довеждат до устойчиви дефекти. След това първо голямо поражение интелектуалната му дейност е пострадала много. Не демонстрира прилежност в учението и повече не проявява онзи остър ум, който в периода на ранното детство — на петгодишна възраст — разрушава със своята критика религиозното учение. Извършеното по време на онзи кошмарен сън изтласкване на твърде силната хомосексуалност е запазило това душевно движение с огромна важност за несъзнаваното, задържало го е по този начин в неговата първоначална целева нагласа и го е отнело на всички онези сублимации, към които то обикновено се насочва. Затова моят пациент не притежаваше онези социални интереси, които придават смисъл на живота. Само когато в процеса на лечение успяхме да разбием тази скованост от хомосексуалността, положението на нещата можа да приеме по-добър обрат и беше много интересно да се наблюдава как без непосредственото участие на лекаря всяка освободена част от хомосексуалното либидо се стремеше да намери своето приложение в живота и да се приобщи към голямата обществена дейност на човечеството.

7. Анална еротика и кастрационен комплекс

Моля читателят* да си спомни, че получих тази история на детска невроза, така да се каже, като страничен продукт по време на анализа на заболяване, настъпило в зряла възраст. Трябваше да я съставя от още по-малките откъси, с които обикновено разполагаме при синтеза. Тази обикновено не толкова трудна работа има своята естествена граница там, където става въпрос за разполагане в плоскостта на описанието на образуванието, което има различна продължителност. Следователно трябва да се задоволя с това, да предложа отделните елементи, които читателят сам може да съедини в едно цяло. Както нееднократно бе подчертано, описаната натрапчива невроза възниква на почвата на садистично-аналната конституция. Но до този момент ставаше дума само за един главен фактор: за садизма и неговите превръщания. Това, което се отнася до аналната еротика, беше преднамерено оставено настрана. Сега е необходимо всичко да бъде съединено в едно цяло.

Аналитиците отдавна вече са стигнали до заключението, че многочислените нагони, обединени в понятието анална еротика, имат необикновено, неподдаващо се на достатъчно висока оценка значение за целия строеж на сексуалния живот и душевната дейност. А също така и че една от най-важните прояви на преобразуваната еротика от този източник се проявява в отношението към парите. В продължение на целия живот този ценен материал привлича към себе си психическия интерес, насочен първоначално към изпражненията — продукт на аналната зона. Свикнали сме да обясняваме интереса към парите с екскременталната наслада, тъй като по природата си той е либидинозен и нерационален, и да искаме от нормалния човек да бъде в отношенията си към парите безусловно свободен от либидинозни влияния и да се ръководи от реални съображения.

По време на по-късното му заболяване отношението към парите при нашия пациент беше нарушено особено отчетливо и това имаше доста голямо значение за неговата самостоятелност и жизнена пригодност. Благодарение на наследството, получено от бащата и от чичото, той стана много богат и очевидно придаваше голямо значение на това, да минава за богат. Много се огорчаваше, когато го подценяваха в това отношение. Но той не знаеше колко пари има, колко е загубил и колко му остават, трудно беше да се каже дали е скъперник или разточителен. Той се държеше ту така, ту иначе, но никога поведението му не демонстрираше преднамерена последователност. Съдейки по някои странни черти, които ще спомена по-долу, можеше да се сметне, че той е патологичен скъперник, който в богатството вижда най-голямото предимство на своята личност и пред лицето на паричните интереси не взима под внимание каквито и да било интереси на чувствата. Другите хора обаче той преценяваше не по богатството им и в много от случаите се проявяваше като скромен, състрадателен и винаги готов да помогне човек. Той не можеше съзнателно да се разпорежда с парите. За него те имаха някакво друго значение.

Вече споменах, че много подозрителен ми изглеждаше начинът, по който се утешаваше за гибелта на сестра си, която през последните години бе станала негов най-добър приятел, а именно — с помощта на съображението, че сега той няма да дели с нея наследството на родителите си. Може би още по-странно беше онова спокойствие, с което той разказваше за това, сякаш изобщо не разбираше безчувствеността, която признаваше по този начин. Анализът го реабилитира, като показа, че болката за сестра му е била подложена на изместване, но тогава пък стана съвсем неясно защо в забогатяването той искаше да намери замяна на сестрата.

В друг случай неговото поведение му изглеждаше непонятно и на самия него. След смъртта на бащата останалото имущество било разделено между него и майката. Майката управлявала имуществото и както той сам призна, посрещала неговите парични нужди щедро и по най-безупречен начин. И въпреки това всяко обсъждане на паричните въпроси между тях завършвало с най-жестоки упреци от негова страна, че тя не го обича, че мисли само как да икономиса средства от него и че навярно би искала той да умре, за да може тя сама да разполага с парите. Потънала в сълзи, майката го убеждавала в своята безкористност, той се засрамвал и напълно искрено я уверявал, че изобщо не мисли така, но бил сигурен, че при следващия такъв случай тази сцена ще се повтори.

Че изпражненията дълго преди анализа са имали за него значението на пари, личи от много случаи, от които ще съобщя само два. По времето, когато стомахът му все още бил здрав, веднъж в един голям град той посетил свой беден братовчед. Когато си тръгнал, той се укорил, че не е помогнал на този роднина с пари и непосредствено след това «имал може би най-обилното ходене по голяма нужда в живота си». След две години той отпуснал рента на този братовчед. Друг случай. На осемнадесет години, по време на подготовката за зрелостния изпит, той посетил един приятел и обсъждал с него какво е най-добре да се направи, тъй като и двамата се страхували от изпита.²² Те решили да подкупят служителя в гимназията и неговият дял в общата сума, разбира се, бил по-голям. По обратния път към дома той си мислел, че е готов да даде още повече, само и само да издържи изпита, ако с него не се случи нищо, но с него действително се случило друго нещастие, преди още да е успял да се прибере вкъщи.²³

Готови сме да научим, че в последвалото заболяване той страдал от упорити — макар и колебаещи се в зависимост от повода — разстройства на функцията на стомаха. Когато започна да се лекува при мен, той свикна с клизмите, които му правеше човекът, който го съпровождаше. Месеци наред той не стигаше до самостоятелно изпразване на стомаха, ако не се случваше някое внезапно възбуждане от определен характер, вследствие на което в продължение на няколко дни правилното функциониране на стомаха се възстановяваше. Главното му оплакване се състоеше в това, че за него светът е скрит зад завеса. Тази завеса се вдигаше само когато благодарение на клизмата той изхвърляше съдържанието на стомаха си и когато отново се чувствуваше нормален и здрав.²⁴

Колегата, при когото го изпратих за преглед на стомаха, беше достатъчно проницателен, за да установи функционално и дори психически обусловено разстройство, и се въздържа от сериозни процедури. Впрочем, нито тези процедури, нито предписаната диета оказаха някакво въздействие. В годините на аналитичното лечение отсъствуваше произволно действие на стомаха (без да се смятат споменатите внезапни влияния). Успях да убедя пациента си, че всяка интензивна обработка на упорития орган още повече би влошила състоянието му и той се задоволи с това, че предизвикваше опразване на стомаха един или два пъти в седмицата чрез клизма или с помощта на разслабително.

При изложението на смущенията в стомашната дейност аз отделих на настъпилото по-късно болестно състояние у пациента повече място, отколкото бях предвидил в плана за тази работа, посветена на неговата детска невроза. Имах две причини за това. Първо, че симптоматиката на стомаха, само с малки изменения, бе преминала от детската невроза в по-късната и, второ, че към края на лечението тя играеше главната роля.

Известно е какво значение има съмнението за лекаря, който анализира натрапчиви неврози. То е най-силното оръжие на болния, предпочитано средство в неговата съпротива. Благодарение на това съмнение пациентът успяваше, забарикадиран с почтително безразличие, в продължение на години да се противопоставя на усилията за лечение. Нищо не се променяше и нямаше никакъв начин да го убедя в каквото и да било. Накрая разбрах какво значение за моите цели биха могли да имат смущенията в стомашната дейност. Те представляваха онази част от истерията, която винаги лежи в основата на натрапчивите неврози. Обещах на пациента си пълно възстановяване на стомашната му дейност. Благодарение на това обещание направих недоверието му явно и получих след това удовлетворение, виждайки как съмнението му изчезва, когато стомахът, като истерично болен орган, започна да взима участие в работата и в продължение на няколко седмици възстанови нормалната си, толкова дълго нарушена функция.

Сега се връщам към детството на пациента, към периода, когато изпражненията не биха могли да имат за него значението на пари.

Стомашните смущения се появяват при него много рано — обикновено като най-често срещаното и естествено за малкото дете незадържане на изпражненията. Но ние безусловно ще сме прави, ако не се съгласим с патологичното обяснение на тези ранни случаи и видим в тях само доказателство за намерението да не бъдат допуснати пречки или задръжки на удоволствието, свързано с функцията на изпразване на стомаха. Голямото удоволствие от аналните усещания и прояви, което обикновено съответствува на естествената грубост на някои обществени класи, се запазва у него и след началото на последвалото по-късно заболяване.

По време на пребиваването на англичанката гувернантка нееднократно ставало така, че той и бавачката трябвало да остават в стаята на омразната възпитателка. Бавачката, разбирайки напълно правилно положението на нещата, констатирала тогава, че именно в тези нощи той се изпускал в леглото, което отдавна не правел. Той изобщо не се срамувал от това. То било израз на ината, насочен срещу гувернантката.

След една година (на четири и половина години) в периода на страховете се случило така, че той се изпуснал и през деня. Ужасно се срамувал и плакал, докато го миели. Казал, че не може да живее повече така. Значи нещо съществено се е променило за това време и изследването на неговите оплаквания ни насочи към следите на това изменение. Оказа се, че думите: той не може да живее повече така — са били повторени след някой друг. Веднъж²⁵ майка му го взела със себе си, когато изпращала на гарата посетилия я лекар. По пътя тя се оплаквала от болки и кръвоизливи и от устата й се отронили същите думи: «Не мога да живея повече така.» Тя не е мислела, че детето, което водела за ръка, ще ги запази в паметта си. Оплакването, което, впрочем, той повтарял безброй пъти по време на последвалото заболяване, следователно означава идентификация с майката.

Скоро се появи спомен за липсващото по време и съдържание звено между тези две събития. Това се случило в началото на периодите на неговите страхове, когато загрижената майка наредила да вземат предпазни мерки, за да опазят децата от дизентерията, избухнала в съседство с тяхното имение. Той се осведомил какво е това дизентерия и когато чул, че при дизентерията в изпражненията има кръв, много се уплашил и започнал да твърди, че и в неговите изпражнения има кръв. Страхувал се да не умре от дизентерия, но с помощта на изследвания успели да го убедят, че греши и че няма от какво да се страхува. Разбираме, че в този страх се е опитвало да се прояви идентифицирането с майката, за чиито кръвотечения той чул по време на разговора й с лекаря. По време на неговия следващ опит за идентифициране (на четири и половина години) той изпуска момента с кръвта. Не можел да се разбере, предполагал, че се срамува, и не знаел, че трепери от страх пред смъртта, напълно определено проявяващ се в неговите оплаквания.

Страдащата от женско заболяване майка тогава въобще се бояла за децата. Твърде вероятно е, че неговата боязливост, освен върху собствени мотиви, се е опирала и на идентифицирането с майката.

Какво означава това идентифициране с майката?

Между дръзкото използуване на незадържането на изпражненията на три години и половина и ужаса пред това незадържане на четири години и половина е имало съновидение, с което започва началото на периода на страха и което му обяснило преживяната от него на година и половина сцена. То му дало разбиране за ролята на жената по време на половия акт. Напълно естествено е промяната по отношение на дефекацията да се постави във връзка с този голям поврат. Очевидно по негово мнение дизентерия се е наричала болестта, от която, както той чул, майката се оплаквала: «С такава болест не може да се живее.» Той мислел, че майка му e болна не от женска, а от стомашна болест. Под влияние на «първичната сцена» той открил връзката между заболяването на майката и това, което направил с нея бащата,²⁶ и неговият страх от кръвта в изпражненията, т.е. страхът да бъде болен като майката, е бил отрицание на идентифицирането с майката в онази сексуална сцена — същото отрицание, с което той се събудил след съновидението. Но страхът също така бил и доказателство, че в последвалата обработка на «първичната сцена» той поставя себе си на мястото на майката, завижда й за нейните отношения с бащата. Органът, в който са могли да се проявят това идентифициране с жената и пасивно хомосексуалната нагласа към мъжа, е аналната зона. Смущенията във функционирането на тази зона придобили значението на хомосексуални нежни душевни движения и запазили това си значение по време на следващото заболяване.

Тук ще ни се наложи да изслушаме възражение, чието обсъждане ще внесе яснота в доста обърканото положение на нещата. Вече би трябвало да предположим, че по време на процеса на съновидението той разбрал, че жената е кастрирана, че вместо мъжки орган тя има рана, която използува за полово общуване, че кастрацията е необходимото условие за женствеността и че под влияние на заплахата от такава загуба той изтласкал женската нагласа към мъжа и с чувство за страх се събудил от хомосексуалните си мечтания. Как се свързва това разбиране за половото общуване и вагината с избирането на стомаха като средство за идентификация с жената? Не почиват ли стомашните симптоми на вероятно по-старо, намиращо се в пълно противоречие с кастрационния страх разбиране, че изходът от стомаха е и мястото за сексуално общуване?

Несъмнено това противоречие е налице и двете разбирания не се връзват едно с друго. Нашето недоумение произтича от това, че винаги сме склонни да се отнасяме към несъзнаваните душевни процеси като към съзнателни и да забравяме дълбокото различие на двете психични системи.

Когато в състоянието на възбудено очакване преди Рождество в съновидението се появява картината на някога видяното (или конструирано) полово общуване на родителите, то несъмнено първо се проявява старото му разбиране, според което онази част от тялото на жената, която приема мъжкия полов орган, е изходът на чревния тракт. Какво друго е можел да си помисли той, когато на година и половина е бил свидетел на тази сцена? А сега се прибавя и това, което за първи път се случило на четири години. Придобитият му опит, намеците за кастрация се събуждат и хвърлят сянка на съмнение върху «теорията на клоаката», дават му познание за различието на половете и за сексуалната роля на жената. При това той се държи така, както винаги се държат децата, когато им дават нежелателно обяснение — сексуално или някакво друго. Той отхвърля новото — в дадения случай мотивите се изчерпват със страха от кастрация — и се вкопчва за старото. Решава въпроса в полза на стомаха — и против вагината — по същия начин и поради същите мотиви, поради които по-късно застава на страната на бащата против Бога. Новото обяснение било опровергано, а старата теория — запазена. Последната е можела да даде материал за идентифициране с жената, проявил се по-късно като страх от смъртта от стомашни болки и като първото религиозно съмнение — имал ли е Христос задни части и т.н. Работата не е в това, че новият възглед остава без каквото и да било влияние, точно обратното: той оказва невероятно силно въздействие, ставайки мотив за задържане при изтласкването на целия процес на съновидението и за изключването му от по-късната съзнателна преработка. Но с това се изчерпва влиянието му, той не оказва никакво въздействие върху разрешаването на сексуалния проблем. Разбира се, би било несъмнено противоречие да твърдим, че от това време датира и страхът от кастрацията заедно с идентифицирането с жената посредством стомаха. Но това противоречие е само логическо и няма голямо значение. Целият процес сега по-скоро характеризира това, как работи сферата на несъзнаваното. Защото изтласкването е нещо различно от осъждането.

Когато изучавахме произхода на фобията за вълка, ние проследихме влиянието на новия възглед за половия акт. Сега, изследвайки смущенията в дейността на стомаха, ние се намираме на почвата на старата теория за клоаката. Двете гледни точки си остават разделени една от друга посредством изтласкването. Отхвърлената от акта на изтласкване женска нагласа към мъжа като че ли се е концентрирала в симптоматиката на стомаха и се проявява в честите диарии, запек и болки в стомаха в детска възраст. По-късните сексуални фантазии, създадени въз основа на правилни сексуални знания, биха могли по регресивен път да се проявяват като смущения в дейността на стомаха. Но ние няма да ги разберем, докато не разкрием значението на изпражненията от времето на първия детски период.

На едно място преди намекнах, че част от съдържанието на «първичната сцена» все още е налице и сега мога да доразвия идеята си. Детето прекъсва общуването на родителите си с изпражнение, което вероятно е мотивирало неговия вик. Към критиката на това допълнение се отнася всичко, което по-рано казах при обсъждането на останалото съдържание на тази сцена. Пациентът приема този конструиран заключителен акт и сякаш го потвърждава с «прехождащото симптомообразуване» (passagere Symptombildung). По-нататъшното допълнение, предложено от мен, а именно, че бащата, недоволен от пречката, е изразил своето недоволство с ругатня, трябва да отпадне. Материалът за анализ не реагира на това.

Детайлът, който добавих сега, разбира се, не може да бъде поставен редом с останалото съдържание на сцената. Тук не става дума за външно впечатление, чието завръщане може да се очаква в много по-късни признаци, а за реакция на самото дете. В цялата история нямаше да се измени нищо, ако това проявление тогава отсъствуваше или ако беше вмъкнато от един по-късен период в събитията от сцената. Но няма никакво съмнение как трябва да се разбира. То означава възбуденост на аналната зона (в най-широк смисъл). В други случаи такъв вид наблюдение на сексуален акт би завършил с уриниране. Възрастен мъж при такива обстоятелства би изпитал ерекция. Обстоятелството, че нашият малчуган продуцира като признак на своята сексуална възбуда изпразване на стомаха, трябва да се разбира като характерна черта на неговата вродена сексуална конституция. Той още тогава става пасивен, проявява по-голяма склонност към идентифицирането с жена, отколкото с мъж.

Той, както и всяко друго дете, използува тук съдържанието на стомаха в неговото първо и първоначално значение. Това е първият подарък, първото нежно пожертвувание на детето, част от неговото собствено тяло, от която то се отказва в полза на любимия човек.²⁷ Използуването му като демонстрация на инат по отношение на гувернантката, както в нашия случай на три години и половина, представлява само негативно преобръщане на този подарък. Grumus merdae, което крадците оставят на мястото на престъплението, има явно и двете значения — на подигравка и регресивно изразена компенсация. Винаги, когато е достигната по-висока степен, предишното може да намери приложение и в негативно унизяващ смисъл. Изтласканото намира израз в противоположното.²⁸

На по-късен етап от развитието изпражненията получават значение на дете. Детето се ражда от задното отвърстие като изпражнение. Значението на изпражнението като подарък лесно допуска това превръщане. В разговорния език детето е наричано «подарък». Често на жената се казва, че тя е «подарила» дете на мъжа, но в несъзнаваното напълно правилно се взима под внимание и другата страна на отношенията, т.е., че жената «получава» детето като подарък от мъжа.

Значението на изпражнението като пари се отклонява в друга посока от значението му като подарък.

Ранният покриващ спомен на нашия болен за случилия се с него първи пристъп на гняв, появил се в резултат на това, че преди Рождество е получил малко подаръци, сега разкрива своя по-дълбок смисъл. Той е страдал от недостиг на сексуално удовлетворение, което е разбирал като анално. Неговото сексуално изследване преди съновидението вече го е подготвило за това, а по време на процеса на образуване на съновидението той е разбрал, че сексуалният акт решава загадката за произхода на малките деца. Веднъж той намерил малка гола птичка, която била паднала от гнездото, сметнал я за човек и се изплашил от нея. Анализът доказа, че всички онези малки животни, гъсеници и насекоми, с които той се отнасял така, имали за него значението на малки деца.²⁹ Отношението към по-голямата сестра му дава повод за размишления върху взаимоотношенията между по-големите и по-малките деца. Когато веднъж бавачката му казала, че майка му го обича толкова силно, защото е по-малък, у него се появява напълно разбираемият мотив да желае след него да няма по-малко дете. Под влияние на съновидението, което възпроизвежда пред него общуването на родителите, у него отново се пробужда страхът от по-малкия.

Затова тук към известните сексуални ориентации трябва да добавим и една нова, която, както и другите, произлиза от възпроизведената в съновидението «първична сцена». В своето идентифициране с жената (с майката) той е готов да подари на бащата дете и го ревнува от майката, която вече е направила това и може би пак ще го стори.

По заобиколен път, посредством общия резултат от анализа на значението на подаръка, парите могат да придобият значението на дете и в този си вид да станат израз на женско (хомосексуално) удовлетворение. Този процес се извършва при нашия пациент, когато веднъж — по това време братът и сестрата се намират в немски санаториум — той видял как бащата дал на сестрата пари — две банкноти с голяма стойност. В своите фантазии той винаги е подозирал, че бащата се намира в интимни отношения със сестрата. Тогава у него се пробудила ревност, той се нахвърлил върху сестрата, когато останали сами, и толкова настойчиво и с упреци започнал да иска своята част от парите, че сестрата се разплакала и му хвърлила всичките. Разгневила го не просто реалната стойност на парите, а в много по-голяма степен скритото анално-сексуално удовлетворение, което сестрата «получавала» по такъв начин от бащата. В това отношение той е можел да се утеши, когато сестрата умряла преди бащата. Неговата възмутителна мисъл при известието за смъртта е означавала само едно: сега аз съм единственото дете, сега татко трябва да обича само мен. Но хомосексуалната скрита причина на това безусловно достъпно за съзнанието съображение е била толкова непоносима, че нейното замаскиране под формата на долна алчност се оказало възможно най-голямото облекчение.

Същото е било и след смъртта на бащата, когато той отправял към майка си несправедливи упреци, че иска да го измами в парично отношение, че обича парите, повече от него. Старата ревност, че тя е обичала и друго дете освен него, че след него е искала да има и други деца, го принуждава да изрече обвинение, чиято безпочвеност самият той е съзнавал.

Благодарение анализа на значението на изпражненията сега става ясно, че натрапчивите мисли, които е трябвало да установят връзката между Бог и изпражненията, имат и друго значение освен оскърблението, което той е съзнавал в тях. Това са били истински компромисни образувания, в които нежната предана ориентация взима също такова участие, както и враждебната и оскърбителната. «Бог е изпражнение» навярно е било абревиация на думите, които често могат да бъдат чути и в несъкратена форма. «Да се изходя върху бога», «да се изходя в бога» — означава също така да му подаря дете, да получа от него подарък дете. Старото негативно-унизително значение на подаръка в натрапчивите думи е съединено с по-късно развитото ог него значение на дете. В последното значение намира израз женската нежност, готовността да се откаже от мъжествеността, ако за това получи любовта на жената. По такъв начин това е душевен порив против бога, който с недвусмислени думи е изразен в системата на бълнуване у параноичния президент на сената Шребер.³⁰

Когато по-късно съобщя за последното откриване на симптома у моя пациент, то още веднъж може би ще покажа, че смущенията в стомашната дейност са служели на хомосексуалната ориентация и са изразявали женската нагласа към бащата. Новото значение на изпражненията трябва да ни разкрие начина за описание на кастрационния комплекс.

Дразнейки ерогенната зона на обвивката на стомаха, твърдата маса на изпражненията добива ролята на активен орган, действува както пениса върху лигавицата на вагината и като че ли става предшественик на пениса в епохата на клоаката. Даването на изпражненията в полза (от любов) на друго лице става в подходящо време първообраз на кастрацията. Това е първият случай на отказ от част от собственото тяло,³¹ за да се спечели милостта на друг любим човек. Обикновено нарцистичната любов към собствения пенис не е лишена от изтласкан приток и от страна на аналната еротика. Изпражненията, детето, пенисът образуват по такъв начин нещо единно, несъзнавано понятие — sit venia verbo, — отделено от тялото на «малкия». По тези свързващи пътища могат да се извършат премествания и усилвания на либидинозната привързаност, имащи значение за патологията и достъпни за анализа.

Вече ни е известно първоначалното отношение на нашия пациент към проблема за кастрацията. Той отрича кастрацията и остава на гледната точка за общуване чрез задното отвърстие. Ако кажа, че той я отрича, то главното значение на този израз се състои в това, че той не е искал да знае нищо за нея по смисъла на изтласкването. По такъв начин за установяването на нейното съществуване не е имало нужда от никакво съждение, нещата са били представяни така, сякаш кастрацията изобщо не съществува. Но тази нагласа не е можела да бъде окончателна, тя не се е запазила дори през годините на неговата детска невроза. Едва впоследствие се появяват сериозни доказателства, че той е признавал кастрацията като факт. И в това отношение той се държи така, както е било характерно за цялото му същество, което, разбира се, толкова много затруднява аналитичното описание и разбиране. Отначало той се противи, а после отстъпва, но едната реакция не отменя другата. В края на краищата при него едновременно са налице две противоположни ориентации, при едната от които той се страхува от кастрация, а при другата е готов да я приеме и да се утеши с женствеността като замяна. Третата ориентация, най-старата и най-дълбоката, която просто е отричала кастрацията (въпросът за нейната реалност още не е възникнал), е била несъмнено все още жизнена.

На друго място разказах за халюцинацията на този пациент на петата година от живота му, към която бих искал да дам малък коментар.

«Когато бях на пет години, аз играех в градината около бавачката и изрязвах с джобно ножче кората на едното от трите орехови дървета, които имаха определена роля ³² в моето съновидение.³³ Изведнъж с неописуем ужас забелязах, че така съм си порязал пръста (на дясната или лявата ръка), че той виси само на кожата. Не изпитвах болка, а само силен страх. Не се решавах да кажа за това на намиращата се само на няколко крачки бавачка, а седнах на близката пейка и останах да седя, неспособен да погледна отново пръста си. Накрая се успокоих, погледнах си пръста и се оказа, че той е съвършено невредим.»

Знаем, че на четири години и половина, след като е бил запознат с Библията, у него започва интензивна работа на мисълта, която завършва с натрапчива набожност. Затова можем да предположим, че тази халюцинация възниква по времето, когато той решава да признае реалността на кастрацията, и че може би отбелязва именно тази стъпка. И малката поправка на пациента също представлява известен интерес. Ако той е халюцинирал онова смразяващо преживяване, което Тасо разказва в «Освободения Ерусалим» за своя герой Танкред, то фактът, че и за моя малък пациент дървото е означавало жена, има своето оправдание и тълкуване. Следователно той е играел ролята на бащата и е свързал познатото му кръвотечение на майката с откритата от него кастрация на жената, с «раната».

Като повод за халюцинацията с отрязания пръст послужил, както той по-късно ми съобщи, разказът за това, че на една негова роднина, която се родила с шест пръста на ръката, излишният пръст веднага бил отсечен с брадва. Следователно жените нямат пенис, защото при раждането им го отрязват. По такъв начин по време на натрапчивата невроза той приема онова, което вече е знаел по време на процеса на образуването на съновидението и което тогава е отхвърлил с помощта на изтласкването. Също така и ритуалното обрязване на Христос и изобщо на евреите не е можело да остане скрито за него по време на запознаването с Библията.

Няма никакво съмнение, че по това време бащата се превръща за него в страшилище, което го заплашва с кастрация. Всичко това идва от жестокия бог (с който той тогава се е борил), който кара хората да се провинят, за да може после да ги накаже, който принася в жертва собствения си син и синовете на човечеството. Именно той оказал зловредо влияние върху характера на бащата, когото момчето, от своя страна, се мъчело да защити от този бог. Тук детето е трябвало да изпълни филогенетичната схема и то я осъществява, въпреки че личните му преживявания не са съответствували на това. Заплахите за кастрация или намеците за нея, с които пациентът се е сблъсквал, са идвали от жените,³⁴ но това не е можело дълго да задържи крайния резултат. В края на краищата все пак бащата става онова лице, от страна на което той очаква кастрацията. В този пункт наследствеността побеждава случайното преживяване. В доисторическата епоха на човека несъмнено бащата е извършвал кастрацията като наказание, а после я свел до обрязване. Колкото по-напред в процеса на натрапчивата невроза се е предвижвал пациентът по пътя на изтласкването на чувствеността, толкова по-естествено за него е било да приписва подобни зли намерения на бащата, истинския представител на чувствените прояви.

Идентифицирането на бащата с кастратора³⁵ придобило огромно значение, ставайки източник на остра, засилваща се до желание за смърт несъзнавана враждебност към него и на чувство за вина като реакция на тази враждебност. Но до този момент той се държи нормално, т.е. като всеки невротик, който се намира във властта на Едиповия комплекс. Забележително е, че и в това отношение у него е налице противоположна ориентация, в която бащата бил кастриран и като такъв предизвиквал у него състрадание.

При анализа на церемонията на поемането на въздух при вида на сакати, бедни и т.н. аз показах, че и този симптом се е отнасял към бащата, който предизвикал у него състрадание по време на посещението в болницата. Анализът дава възможност да проследим тази нишка по-нататък. В много ранната му възраст, вероятно още преди съблазняването (три години и половина), в имението имало един беден ратай, който носел в къщата вода. Той не можел да говори сякаш му били отрязали езика. Навярно е бил глухоням. Детето много го обичало и го съжалявало от цялото си сърце. Когато нещастникът умрял, той го търсел на небето.³⁶ Това е бил първият сакат човек, който предизвикал у него съжаление. Съдейки по общата връзка и подреждането в анализа, той, несъмнено е бил заместител на бащата.

Във връзка с този сакат човек анализът открива спомени за други симпатични слуги, за които той подчертава, че са били болни или евреи (обрязани!). И лакеят, който помогнал да го почистят при сполетялото го нещастие, когато бил на четири години и половина, е бил евреин, туберкулозен, и предизвикал у него състрадание. Всички тези лица се отнасят към времето преди посещението на бащата в санаториума, т.е. преди образуването на симптома, който посредством издишването е трябвало да го предпази от идентифициране с внушаващите съжаление хора. Тука анализът, направен във връзка със съновидението, отново ни насочва към най-ранния период и ни подтиква към твърдението, че при коитуса в «първичната сцена» той е наблюдавал изчезването на пениса, съжалил е по този повод бащата и се зарадвал при новата поява на органа, който мислел за изгубен. И така, новото чувство произтича пак от тази сцена. Нарцистичният произход на състраданието, в полза на който говори и самата дума, е напълно очевиден.

8. Допълнения от най-ранното детство. Разрешаването

При много анализи става така, че с приближаването на края изведнъж изплува нов материал, който до този момент е оставал сигурно скрит. Или пък изведнъж мимоходом се прави някаква незначителна забележка с равнодушен тон, като че ли това е нещо напълно излишно, към нея се прибавя нещо ново, което вече кара лекаря да застане нащрек, и накрая именно в този откъс от спомени, на който не се е придавало значение, се открива ключът към най-важните тайни, обгръщащи неврозата на болния.

Още в началото моят пациент ми разказа за времето, когато неговата «разваленост» е започнала да преминава в страх. Той преследвал прекрасна голяма пеперуда с големи крила на жълти ивици, които завършвали с остри връхчета, т.е. пеперуда «адмирал». Изведнъж, когато видял как пеперудата кацнала на цветчето, го завладял ужасен страх от насекомото и той избягал с викове.

По време на анализа той се връщаше към този спомен, изискващ обяснение, което дълго не ни се удаваше. Предварително можеше да се предположи, че подобен детайл се е запазил в спомените не сам по себе си, а е заемал по-важно място, подобно на покриващия спомен, с който е бил свързан по някакъв начин. Веднъж той каза, че на неговия език това насекомо се нарича «бабичка», стара баба. Изобщо пеперудите му се стрували жени и девойки, а бръмбарите или гъсениците — момчета. При онази сцена на страх би трябвало да се е пробудил споменът за някакво женско същество. Няма да премълча, че като възможност тогава предположих, че жълтите ивици на пеперудата са му напомнили за ивиците на роклята, която е носила някоя жена. Казвам това само за да илюстрирам как комбинациите на лекаря обикновено са недостатъчни за разрешаването на възникващите въпроси и колко е погрешно отговорността за резултатите от анализа да се стоварва върху фантазията на лекаря и върху внушеното от негова страна.

Във връзка с нещо съвсем друго, след много месеци, пациентът отбеляза, че разтварянето и затварянето на крилата на пеперудата, когато кацала, му направило най-неприятно впечатление. То приличало на движението, с което жената разтваря краката си, при което се получава римското V — както е известно, това е времето (пет часът), в което още през детските години, а също и сега, при него обикновено настъпва пониженото настроение.

Подобна мисъл никога не би ми минала през ума, но нейната ценност нарастваше от съображението, че откритият ход на асоциациите носеше чисто инфантилен характер. Както многократно съм забелязвал, вниманието на децата много по-често се привлича от движещите се форми, отколкото от тези в покой, и често въз основа на сходството в движението у тях се появяват такива асоциации, които възрастните изпускат, без да им обръщат внимание.

След това малкият проблем отново изчезна. Искам да спомена основателното предположение, че заострените краища на крилата на пеперудата биха могли да имат значението на генитални символи.

Веднъж, много плахо и неясно, у болния изплува спомен как много рано, още преди да се появи бавачката, за децата се грижело едно момиче, което той много обичал. То носело същото име като майката. Няма съмнение, че той отговарял на нейната нежност с взаимност. И така, забравената първа любов. Ние двамата се съгласихме, че тогава сигурно е станало нещо, което после е имало голямо значение.

После друг път той коригира спомена си. Тя не може да се е казвала като майката. От негова страна това беше грешка, която показваше, че в спомените тя се е сляла с майката. Истинското й име той си припомни по косвен път. Изведнъж си спомни за бараката в първото имение, в която пазели събраните плодове, и за един определен сорт круши с прекрасен вкус, големи, с жълти ивици по кората. На неговия роден език тези плодове се наричат «груша». Така се наричало и момичето — Груша.

По такъв начин стана ясно, че зад покриващия спомен за преследваната пеперуда се крие споменът за това момиче. Жълтите ивици обаче са били не на роклята й, а върху крушата. Но откъде идва страхът, когато споменът за нея оживява?

Възможна бе следната най-близка до ума елементарна комбинация: като малко дете у това момиче той вижда за първи път движението на краката, което и запомнил като римското V; движение, което открива достъп до гениталиите. Ние се отказахме от тази комбинация и зачакахме следващия материал.

Скоро се появи спомен за една сцена, непълен, доколкото въобще се беше запазил, но достатъчно определен. Груша лежи на пода, край нея има каца и метла от къси пръчки. Той също присъствува. Тя го дразни или му се присмива.

Това, което липсваше, можеше лесно да се попълни с други спомени. В първите месеци на лечението той разказваше за натрапчивата влюбеност в едно селско момиче, от което се заразил с болест, която послужила като повод за последвалото заболяване. По странен начин тогава той се противеше да назове името на момичето. Това беше съвсем изолиран случай на съпротива. Обикновено той безусловно се подчиняваше на основното аналитично правило. Но твърдеше, че трябва много да се срамува, произнасяйки това име, защото то е съвсем селско. Знатните момичета никога не носят такова име. Името, което накрая стана известно, беше Матрьона. То звучеше майчински. Явно срамът му не беше адресиран правилно. Той не се срамуваше от факта, че е преживял увлечение към обикновено селско момиче, а от името. Ако това приключение с Матрьона е можело да има нещо общо със сцената с Груша, то срамът трябваше да бъде пренесен към това по-ранно произшествие.

Друг път той разказа, че когато узнал за живота на Ян Хус, бил потресен от тази история и вниманието му било приковано към снопите със съчки, които влачили на неговата клада. Симпатиите към Хус будят напълно определено подозрение. Често съм ги откривал у младите пациенти и винаги съм успявал да ги обясня по един и същ начин. Един от тях дори направил драматична обработка на съдбата на Хус. Той започнал да пише драма в деня, когато се лишил от обекта на своята тайна любов. Хус загива от огъня, и подобно на другите отговарящи на това условие, той става герой на бившите енуретици (enuresis — напикаване). Връзките от съчки на кладата на Хус моят пациент сам поставя във връзка с метлата (връзка от пръчки) на младото момиче.

Този материал лесно можеше да бъде употребен, за да запълни празнината на спомените за сцената с Груша. Гледайки как момичето мие пода, той се напикал в стаята и след това тя на шега го заплашила, че ще му отреже пишката.³⁷

Не зная дали читателите се досещат защо толкова подробно разказвам този епизод от ранното детство.³⁸ Той представлява важна връзка между «първичната сцена» и по-късната натрапчива влюбеност, която е изиграла толкова решаваща роля в неговата съдба, и освен това въвежда още и условието любов, обясняващо тази натрапчивост.

Когато видял момичето на пода, заето с миенето му, стоящо на колене с издадени задни части и с гръб в хоризонтално положение, той разпознал положението, което майката е заемала по време на сцената на коитуса. Матрьона станала неговата майка, той е бил завладян от сексуална възбуда, вследствие на което в спомените му оживяла онази картина и той постъпил по отношение на момичето както бащата, постъпка, която тогава можел да разбере единствено като уриниране. Уринирането на пода при детето е било всъщност опит за съблазняване и момичето му отвърнало със заплаха за кастрация, сякаш го била разбрала.

Натрапчивостта, произхождаща от «първичната сцена», се пренася върху сцената с Груша и продължава своето действие. Но условията на любовния акт претърпяват изменение, демонстриращо влиянието на втората сцена. От положението на жената те се пренасят върху дейността в това положение. Това става очевидно например по време на преживяването с Матрьона. Той се разхождал из селото, което спадало към (по-късното) имение, и на брега на езерото видял селска девойка, която била на колене и перяла във водата. Той моментално и с непреодолима сила се влюбил в перачката, въпреки че не видял лицето й. Благодарение на позата си и работата тя заела за него мястото на Груша. Сега разбираме защо срамът, отнасящ се към съдържанието на сцената с Груша, се свързва с името на Матрьона.

Натрапчивото влияние на сцената с Груша се проявява още по-ясно в друг пристъп на влюбеност няколко години преди този. Младото селско момиче, което слугувало в дома, отдавна му харесвало, но той все пак успявал да се сдържа и да не се приближава до нея. Веднъж той бил обзет от любовно въжделение, когато я заварил сама в стаята. Сварил я на пода, заета с миенето му, а край нея имало ведро и метла, т.е. напълно както в случката с момичето от детството.

Дори окончателният избор на обект, получил такова голямо значение в неговия живот благодарение на обстоятелствени подробности, които тук не мога да приведа, се оказва зависима от същите условия на любовта проява на натрапчивост, която, започвайки от «първичната сцена» и минавайки през сцената с Груша, е определяла избора на обекта. По-горе отбелязах, че открих у пациента стремеж към унижаване на обекта на любов. Той се обяснява с поривната реакция срещу превъзходството на сестрата над него. Но тогава аз обещах да покажа, че този мотив, самостоятелен по своята природа, не само е имал решаващо значение, но и е покривал по-детерминираните, чисто еротични мотиви. Споменът за миещото пода момиче, стоящо по-ниско от него, експонира тази мотивировка. Всички по-късни любовни обекти са били заместници на тази единствена жена, която на свой ред сама, благодарение на случайното положение, е била първата заместница на майката. В първата мисъл, дошла наум на пациента като отговор на въпроса за страха от пеперудата, лесно може да се познае отдалеченият намек за първичната сцена. Отношението на сцената с Груша към заплахата от кастрацията беше потвърдено от него с едно особено съдържателно съновидение, което той сам успя да разтълкува. Каза, че сънувал как някакъв човек откъсва крилата на espe. — Espe? Трябва да ви попитам, какво искате да кажете с това? — Насекомо с жълти ивици по тялото, което хапе (това навярно е намек за Груша, крушата с жълти ивици). — Wespe? Оса ли искате да кажете? — Нима това се нарича Wespe? Честно казано, мислех си, че се нарича espe (той, както и много други, използува факта, че говори на чужд език, за да скрие своите симптоматични действия). Но espe съм самият аз. (S.P. са инициалите му. Espe, разбира се, е изопачено Wespe. Сънят е ясен: той отмъщава на Груша заради заплахата с кастрация.)

Постъпката на две и половина годишното дете в сцената с Груша представлява първото известно ни следствие от «първичната сцена». В тази постъпка той е копие на бащата и ние можем да разпознаем в нея движение към ориентацията, която по-късно ще заслужи названието мъжка. Съблазняването го принуждава към пасивност, която вече е била подготвена с неговото положение на зрител по време на общуването на родителите.

От историята на лечението, трябва да подчертая, се получи впечатлението сякаш с отдалечаването от сцената с Груша, първото преживяване, което той действително успя да си спомни, и то без моите предположения и моята помощ, се реши и задачата на лечението. От този момент нататък нямаше повече съпротива, остана само да се събере и да се подреди целият добит материал. Старата теория за травмите, изградена върху впечатленията от психоаналитичната терапия, изведнъж получи своето ново значение. От критически интерес аз още веднъж направих опит да наложа на пациента друго разбиране за неговата история, по-приемливо за трезвия разум. Не бива да се съмняваме в сцената с Груша, но сама по себе си тя няма никакво значение. Едва впоследствие тя се засилва благодарение на регресията, произтичаща от събитията, свързани с избора на неговия обект, който вследствие на тенденцията към унижаване, се пренася от сестрата към прислугата. Наблюдаването на коитуса е негова фантазия, появила се в по-късните години. Историческото й ядро биха могли да бъдат някакви наблюдения или собствени преживявания — може би наблюдението на някое съвсем невинно сливане. Някои читатели може би ще си помислят, че единствено с помощта на това предположение аз съм се приближил към разбирането на този случай. Пациентът само ме погледна, без да разбере какво искам да кажа, когато му изложих това свое виждане, и никога повече не реагира. По-горе изложих собствените си доказателства против такава рационализация.

Но сцената с Груша съдържа не само условията за избор на обекта, имащи решаващо значение в целия живот на пациента, но ни предпазва и от грешката да надценим значението на тенденцията да се унизи жената. Тя може също така да ме оправдае за моя предишен отказ от гледната точка, обясняваща «първичната сцена» като несъмнен резултат от наблюдението над животни малко преди съновидението. Тя сама възникна в спомена на болния, без мое съдействие. Обяснимият с нейна помощ страх от пеперудата на жълти ивици показва, че съдържанието й е имало голямо значение или че впоследствие е съществувала възможност да му се придаде такова значение. Всичко значително, което липсваше в спомените, можеше съвсем точно да се допълни благодарение на мислите, съпровождащи тези спомени, и на свързания с тях извод. Тогава се оказа, че страхът от пеперудата е напълно аналогичен на страха от вълка. И в двата случая това е бил страх от кастрация, който първо е визирал лица, заплашващи с кастрация, а след това е пренесен върху други, с които той е трябвало да се свърже в съответствие с филогенетичния първообраз. Сцената с Груша е станала, когато е бил на две години и половина, а страшното преживяване с пеперудата вероятно се е случило след страшния сън. Лесно можеше да се разбере, че възникналото по-късно разбиране на възможността от кастрация е предизвикало вече впоследствие страха в сцената с Груша. Но сама по себе си тази сцена не е съдържала нищо отблъскващо или невероятно, а по-скоро само банални детайли, в които нямаме никакво основание да се съмняваме. Нищо не ни кара да я обясним като фантазия на детето, а и това едва ли е възможно.

Възниква следният въпрос. Имаме ли право да виждаме сексуално възбуждане в спонтанното уриниране на стоящото момче по времето, когато наведеното момиче мие пода? В такъв случай това възбуждане ще бъде свидетелство за влиянието на предишното впечатление, което би могло да произлиза от действително съществувалата «първична сцена» също толкова, колкото и от наблюдението над животните, направено две години и половина по-рано. Или всичко това е било напълно невинно, напикаването на детето — чиста случайност, и цялата тази сцена е била сексуализирана в спомените едва впоследствие, след като е било открито значението на подобни пози.

Няма да рискувам да дам категоричен отговор. Трябва да кажа, че смятам за голяма заслуга на психоанализата самата постановка на такъв въпрос. Но не мога да отрека, че сцената с Груша и ролята, която се наложи да изиграе в анализа, както и влиянието й в живота по-лесно, и по-пълно ще се обяснят, ако в дадения случай приемем «първичната сцена» за реална, въпреки че в други случаи тя би могла да се окаже фантазия. Всъщност в нея няма нищо невъзможно. Допускането на нейната реалност много добре се връзва с възбуждащото влияние на наблюдението над животни, за което говорят овчарските кучета в картината на съновидението.

Преминавам от това неудовлетворително заключение към разбор на въпроса, който се опитвах да реша в моите «Лекции по увод в психоанализата». Самият аз бих искал да зная дали «първичната сцена» при моя пациент е била фантазия или реално преживяване, но взимайки под внимание други подобни случаи, ми се налага да кажа, че всъщност решаването на този въпрос изобщо не е важно. Сцените на наблюдаване на сексуалното общуване на родителите, прелъстяването в детските години, заплахите от кастрация представляват несъмнено унаследено психично достояние, филогенетично наследство, но могат също така да бъдат и придобити в резултат на лично преживяване. При моя пациент прелъстяването от страна на сестрата е било неоспорима реалност. Защо да не допуснем същото и за наблюдаването на коитуса между родителите?

В първичната история на неврозата виждаме, че детето прибягва до това филогенетично преживяване само в случаите, когато неговото лично преживяване е недостатъчно. Празнините в индивидуалната истина то запълва с историческа истина, на мястото на собствения си опит поставя опита на предците. Аз съм напълно съгласен с Юнг,³⁹ че съществуването на подобно филогенетично наследство трябва да се признае, но мисля, че не е правилно в обясняването да се прибягва до филогенезата, без предварително да се изчерпят всички възможности на онтогенезата. Не разбирам защо на най-ранния детски период упорито се отрича онова значение, което охотно се приписва на най-ранната епоха от историята на предците ни. Не мога да не призная, че филогенетичните мотиви и продукции се нуждаят от обяснение, което в редица случаи могат да им дадат преживяванията от индивидуалното детство. И в края на краищата не бих се учудил, ако същите условия, съхранявайки се, органически създават у всеки поотделно това, което някога в далечни времена (тези условия) са създали и предали по наследство като предразположеност към лично придобиване (на същия опит).

Към интервала от време между «първичната сцена» и съблазняването трябва да бъде отнесен и немият ратай, който за детето е бил заместител на бащата, така както Груша е била заместител на майката. Предполагам, че тук не е правилно да се говори за тенденция към унижаване, въпреки че и двамата родители се оказват заменени от прислугата. Детето не обръща внимание на социалните различия, които за него имат все още малко значение, и поставя на едно ниво с родителите си дори незначителни по своето положение хора. Достатъчно е само и те да проявяват по отношение на него същата любов, както и родителите. Също толкова малко значение тази тенденция има при замяната на родителите с животни, ниската оценка за които е съвършено чужда за детето. Независимо от такова унижение за замяна на родителите се взимат също така и чичовци и лели, както доказват нееднократните спомени на моя пациент.

Към това време се отнасят и смътните сведения за фазата, в която той е искал да яде само сладки неща. Дори се страхували за живота му. Разказвали му за чичо му, който също така не искал да яде и умрял млад от изтощение. Той бил чувал също така, че на три месеца бил толкова болен (възпаление на белите дробове?), че вече му били приготвили бял саван. Успели да го наплашат и той отново започнал да се храни. В по-късна детска възраст той дори преувеличавал това си задължение, сякаш за да се предпази от заплашващата го смърт. Страхът от смъртта, който събудили тогава у него, за да го защитят, по-късно отново се проявява, когато майката го предупреждава за опасността от дизентерия. А още по-късно той провокира пристъп на натрапчива невроза. На друго място ще се опитаме да изследваме нейния произход и значение.

Бих искал да придам на смущенията в приемането на храната значението на първо невротично заболяване, тъй като нарушеното приемане на храна, фобията от вълка, натрапчивата набожност оформят съвършения ред на детските заболявания, които повличат след себе си предразположението към невротично заболяване в периода след настъпване на половата зрялост. Могат да ми възразят, че не малко деца са подложени на подобни нарушения от рода на временното нежелание да се хранят и фобията от животни. Но аз съм много доволен от този аргумент. Готов съм да твърдя, че всяка невроза на възрастния се изгражда върху детска невроза, която обаче невинаги е достатъчно интензивна, за да бъде забелязана и да се открие в нея заболяването. Теоретичното значение на инфантилната невроза за разбирането на заболяванията, които ние смятаме за неврози и искаме да обясним само с влиянието на по-късен период от живота, само се увеличава от това възражение. Ако нашият пациент освен нарушеното поемане на храна и фобията от животни не беше получил и натрапчива набожност, то историята на неговото детство малко щеше да се отличава от историята на другите деца и ние щяхме да се лишим от ценен материал, който би могъл да ни предпази от лесно допустими грешки.

Анализът щеше да бъде неудовлетворителен, ако не бях обяснил онези оплаквания, с които пациентът определяше своето заболяване. Те гласяха, че за него светът като че ли е обвит в завеса, и психоаналитичният опит отрича възможността тези думи да нямат значение, а формулировката да е просто случайна. Тази завеса се разкъсваше — по удивителен начин — само тогава, когато след клизма изпражненията минаваха през задното отвърстие. Тогава той отново се чувстваше добре и за кратко време светът му изглеждаше ведър. Изясняването на значението на тази «завеса» се придвижваше също толкова трудно, колкото и изясняването на страха от пеперудата. Страховете му не се ограничаваха само със завесата, тя се разсейваше, пораждайки усещане за сумрачност и други неуловими неща.

Едва малко преди завършването на лечението той си спомни, че е чувал, че е дошъл на бял свят «в риза». Затова винаги се е мислел за голям късметлия, с който не може да се случи нищо лошо. Тази увереност го напусна едва когато беше принуден да се съгласи, че гонореята уврежда много зле неговото здраве. Този удар по неговия нарцисизъм го сломи. Ще кажем, че с това той репродуцира действието на механизма, който веднъж вече е играл определена роля при него. И фобията от вълка възниква у него тогава, когато се сблъсква с възможната кастрация, а той очевидно поставя гонореята на едно ниво с кастрацията. Следователно щастливата «риза» е завесата, която го крие от света и света — от него. Неговото оплакване представлява замаскирана фантазия желание, тя го рисува отново в майчината утроба. Чрез тази фантазия наистина се осъществява бягство от света. Тя може да бъде формулирана по следния начин: аз съм толкова нещастен в живота, че трябва отново да се върна в утробата на майка си.

Какво значение има фактът, че тази символична — при раждането реална — завеса се разкъсва в момента на изпражнението след клизмата, че именно при това условие болестта го напуска? Общата взаимовръзка между явленията ни дава възможност да отговорим. Когато завесата на раждането се разкъсва, той започва да вижда света и отново се ражда. Изпражненията представляват дете, което вторично се появява за щастлив живот. Именно това е фантазията за възраждането, върху която Юнг привлече вниманието и на която той отреди такова господствуващо място в желанията на невротиците.

Би било прекрасно, ако всичко свършваше дотук. Някои особености на ситуацията и изискванията за необходима връзка с * конкретната история на живота ни карат да продължим тълкуването. Условията на прераждането изискват клизмата да му бъде правена от мъж (по-късно по необходимост той самият заменя този мъж). Това може да означава само че той отъждествява себе си с майката, бащата бива заменен от мъжа, който прави клизмата, клизмата повтаря акта на съвкуплението, чийто плод е детето изпражнение — отново той самият. Фантазията на прераждането отново е свързана с условието за сексуално удовлетворение от мъж. Следователно значението на всичко това е следното: само ако се постави в положението на жена, заменяйки майката, за да получи удовлетворение от бащата и да му роди дете, той ще се освободи от своята болест. Фантазията на прераждането тук е била само преобърнато, подложено на цензура преиздание на хомосексуалната фантазия желание.

Ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че в това условие на своето оздравяване болният само възпроизвежда ситуацията на така наречената «първична сцена». Тогава той искал да подмени майка си. В тази сцена, както вече предположихме по-рано, той е създал сам детето от изпражнения. Той все още е фиксиран, като че ли свързан със сцената, станала решаваща за неговия сексуален живот, чието връщане в нощта на съновидението поставя началото на болестта. Разкъсването на завесата е аналогично на отварянето на очите, на разтварянето на прозореца. «Първичната сцена» се е превърнала в условие за оздравяването.

Онова, което се изобразява в оплакванията, и онова, което е представено под формата на изключение, може лесно да се съедини в едно цяло, което само в такъв случай открива целия си смисъл. Той иска да се върне в лоното на майката не просто за да се роди отново, а за да може бащата да го завари там по време на коитуса, да му достави удовлетворение и той да роди на бащата дете.

Да бъде роден от бащата, както отначало е мислел той, да бъде сексуално удовлетворен от него, да му подари дете, като при това се откаже от своята мъжественост — с тези желания, изразено на езика на аналната еротика, се затваря кръгът на фиксацията върху бащата. Тук хомосексуалността намира своето най-висше и най-интимно изражение.⁴⁰

Предполагам, че този пример хвърля светлина върху смисъла и произхода на фантазията за пребиваването в майчиното лоно и прераждането. Фантазията за пребиваването в лоното, както и в нашия случай, е произлязла от привързаността към бащата. Появява се желание да бъдеш в лоното на майката, за да я замениш при коитуса, да заемеш мястото й при бащата. Навярно фантазията за прераждането е винаги отслабена фантазия, така да се каже, евфемизъм на инцестуозното общуване с майката, негово — да използуваме израза на Зилберер — анагогично съкращаване. У пациента възниква желание да се върне към положението, което детето е заемало в гениталиите на майката, при което мъжът се отъждествява с неговия пенис, заменя се от него. Тогава двете фантазии се оказват противоположности, изразяващи желанието за общуване с бащата или с майката в зависимост от мъжката или женската нагласа на даденото лице. Не е изключено в оплакванията и в условията на оздравяване на нашия пациент да са обединени и двете фантазии, т.е. двете инцестуозни желания.

Искам да направя още един опит да изтълкувам последните резултати от анализа по образеца на обясненията на опонентите си. Пациентът се оплаква от своето бягство от света в типичната фантазия за пребиваването в утробата на майката и вижда своето изцеление само в типичния начин на прераждането. Последното той изразява в аналните симптоми в съответствие с преобладаващото у него предразположение. По образеца на аналната фантазия на прераждането той си създава детска сцена, която възпроизвежда неговото желание в архаично-символични изрази. После неговите симптоми се преплитат така, сякаш произтичат от такава «първична сцена». Той е трябвало да се реши на целия този обратен път, защото се е натъкнал на житейски задачи, чието решаване е било осуетено от неговия мързел, или защото е имал пълното основание да се отнася с недоверие към своята малоценност. Предполагал е, че по такъв начин най-добре ще се защити от унижение. Всичко това би било прекрасно, ако за нещастие на четири години не му се присънил онзи сън, от който започва неговата невроза. Сънят, предизвикан от разказите на дядото за шивача и вълка и тълкуването на който прави необходимо предположението за такава «първична сцена». В тези дребни, но неопровержими факти за съжаление се разбиват всички онези облекчения, които искат да ни създадат теориите на Юнг и Адлер. Както ми се струва, настоящото положение на нещата говори по-скоро за това, че фантазията за прераждането произхожда от «първичната сцена», отколкото обратното — че «първичната сцена» е отражение на фантазията за прераждането. Би могло също да се допусне, че тогава, на четвъртата година от раждането си, пациентът е бил още твърде млад, за да желае да се прероди. Но аз съм принуден да се откажа от този последен аргумент.⁴¹

9. Изводи и проблеми

Не зная дали от предложеното описание на анализа читателят е успял да си състави ясна представа за възникването и развитието на болестта на моя пациент. Опасявам се, че това по-скоро не е така. Но колкото и малко обикновено да защитавам изкуството на своето изложение, този път бих искал да се позова на някои смекчаващи обстоятелства. Пред мен стоеше задача, с която никой преди това не се беше заемал: да опиша едни толкова ранни фази и такива дълбоки слоеве на душевния живот. И по-добре е тази задача да бъде решена лошо, отколкото да избягам от нея, защото това бягство, освен всичко друго, би трябвало да крие и известни опасности за уплашилия се. И така, най-добре е смело да покажеш, че не се спираш дори и когато осъзнаваш своето несъвършенство.

Самият случай не беше особено благоприятен. Изучаването на детето през призмата на възрастния, което направи възможно получаването на голямо изобилие от сведения за детството, трябваше да се компенсира с това, че анализът беше разделен на съвсем дребни части. Именно това доведе до съответното несъвършенство на описанието. Личните особености и чуждият за нашето светоусещане национален характер поставиха големи трудности пред необходимостта да се вживеем в личността на болния. Пропастта между милата, стараеща се да сътрудничи личност на болния, неговият интелект, благородният образ на мислите и съвършено неукротимите пориви на влеченията направиха необходима една много дълга подготвителна и възпитателна работа, благодарение на която яснотата още повече пострада. Но пациентът изобщо не е виновен, че характерът на този случай поставя най-трудни задачи пред описанието. В психологията на възрастния ние успешно съумяхме да разделим душевните процеси на съзнателни и несъзнавани и да ги опишем достатъчно ясно. По отношение на детето това различие е почти невъзможно. Често не се решаваш сам да покажеш кое би трябвало да се вземе за съзнателно, и кое — за несъзнавано. Психичните процеси, които бяха станали господствуващи и които, съдейки по тяхната по-късна проява, би трябвало да бъдат отнесени към съзнателните, все още не бяха осъзнати от детето. Лесно е да се разбере защо съзнанието при детето още не е придобило всички характеризиращи го признаци: то се намира в процес на развитие и не притежава още способността да се изявява в словесни представи. Обикновено ние винаги грешим, когато смесваме феномена като възприятие в съзнанието с неговата принадлежност към някоя предполагаема психична система, която условно би трябвало да наречем някак, но която ние също така наричаме съзнание (системата Bw — Bewußtsein , съзнание). Тази бъркотия е безобидна при психологичното описание на възрастния, но подвеждаща при описанието на душевния живот на детето. Въвеждането на «предсъзнаваното» едва ли помага тук, защото предсъзнаваното на детето също толкова малко съвпада с предсъзнаваното на възрастния. Затова се налага да се задоволим с констатацията, че съзнаваме всички тъмни страни на въпроса.

От само себе си се разбира, че случай, подобен на описания тук, би могъл да послужи като повод за дискусия по всички резултати и проблеми на психоанализата. Това би било безконечна и с нищо неоправдана работа. Трябва да си признаем, че от един случай не узнаваме нищо, с него едва ли ще решим всички проблеми, и да се задоволим с това, че ще го използуваме за целите на онова, което той най-ясно разкрива. Задачата да се даде обяснение, която стои пред психоанализата изобщо, е тясно ограничена. Набиващите се в очи симптоми трябва да бъдат обяснени, като се разкрие техният произход. Не е нужно да бъдат обяснявани психичните механизми и влечения, към които се стига по този начин, те могат да бъдат само описани. За да можем да стигнем до нови общи положения от това, което е констатирано по отношение на тези последни пунктове, трябва да имаме огромно количество такива — добре и дълбоко анализирани — случаи. Те не могат да бъдат получени лесно, всеки от тях изисква дългогодишна работа. Затова в тази област е възможен само много бавен прогрес. Естествено затова е доста примамливо да се «остържат» от психичната повърхност на известно количество лица някакви данни, а останалото да бъде заменено с общи съображения, които после да бъдат поставени под закрилата на някое философско направление. В полза на такъв метод може да бъде приведена и практическата необходимост, но изискванията на науката не могат да бъдат удовлетворени с никакъв сурогат.⁴²

Искам да се опитам да нахвърля синтетичен обзор на сексуалното развитие на моя пациент, при което мога да започна от най-ранните прояви. Първото, което чуваме от него, е нарушаването на удоволствието от яденето, в което аз, въз основа на опита си от други случаи, но без каквато и да било категоричност, съм склонен да видя резултат от някакъв процес в сексуалната област. Първата явна сексуална организация трябва да видим в така наречената канибална или орална фаза, в която главна роля още играе първоначалната връзка между сексуалната възбуда и влечението към яденето. На тази фаза не се очаква да се наблюдават непосредствени прояви, но при настъпването на някои смущения в тази област съответните прояви трябва да са налице. Нарушението на влечението към яденето — което, разбира се, може да има и други причини — насочва вниманието към факта, че организмът не е успял да се справи със сексуалната възбуда. Сексуалната цел на тази фаза би могъл да бъде само канибализмът, изяждането. При нашия пациент това се проявява като регресия от по-висока степен, във вид на страх, че ще бъде изяден от вълка. Известно е, че при момичетата в доста по-напреднала възраст — по време на настъпване на половата зрялост или скоро след това — се среща невроза, изразяваща отричане на сексуалността посредством анорексия. Тя може да бъде свързана с тази орална фаза от сексуалния живот. На висотата на пароксизма на влюбеността («бих могъл да те изям от любов») и при ласкавото общуване с малките деца, при което възрастният сам се държи като дете, любовната цел на оралната организация се появява отново. На друго място аз изказах предположението, че бащата на моя пациент е имал навика да го ругае ласкаво, че е играел с детето на вълк или куче и на шега го е заплашвал, че ще го изяде. Пациентът потвърди това предположение със странното си поведение в пренасянето. Веднага щом — отстъпвайки пред трудностите на лечението — се обръщаше към «пренасянето», той ме заплашваше, че ще ме изяде, излапа, а по-късно и с всевъзможни други изтезания, които бяха само израз на нежност.

В разговорния език се е запазил отпечатък на тази орална сексуална фаза. Говорят за «апетитен» любовен обект, наричат любимата «сладка». Спомняме си, че нашият малък пациент е искал да яде само сладки неща. Сладкишите и бонбоните в съновидението обикновено заемат мястото на ласките и сексуалното удовлетворение.

Явно към тази фаза се отнася страхът (в случай на заболяване, разбира се), който се проявява като страх за живота и може да се прикачи към всичко, което детето реши, че е подходящо. При нашия пациент този страх е бил използуван за това, да накарат детето да преодолее нежеланието да яде и дори като свръх-компенсация на това нежелание. Оставайки единствено в рамките на предположението, за което толкова много говорих, и помнейки, че наблюдаването на коитуса, което в много отношения е оказало огромно влияние върху неговото бъдеще, се отнася към възрастта от една година и половина — несъмнено по-рано от времето, когато са настъпили затрудненията с храненето, — ние можем да допуснем мисълта, че възможните източници на това нарушение са смущенията в приемането на храната. Може би не е неоправдано да предположим, че това наблюдение е ускорило процесите на половото съзряване и с това е оказвало своите непосредствени, макар и незабележими, влияния.

На мен, разбира се, също така ми е известно, че симптоматиката на този период, страхът от вълка, смущенията в приемането на храна могат да се обяснят по-просто, без да се взима под внимание сексуалността и прегениталната степен на нейната организация. Който охотно игнорира признаците на невротика и взаимовръзките между явленията, ще предпочете другото обяснение и аз няма да мога да му попреча да стори това. Трудно е да се разбере нещо за тези зачатъци на сексуален живот, освен по указания заобиколен път.

Сцената с Груша (на две години и половина) ни показва детето в началото на едно развитие, което трябва да бъде признато за нормално, с изключение може би на известната преждевременност в идентифицирането с бащата и на уретралната еротика като замяна на мъжествеността. Цялото развитие се намира под влиянието на «първичната сцена». До този момент ние не разбираме идентифицирането с бащата като нарцистично, но взимайки под внимание съдържанието на «първичната сцена», не можем да отречем, че то вече съответствува на степента на генитална организация. Мъжкият орган е започнал да играе своята роля и под влияние на съблазняването от страна на сестрата е продължил да я играе.

Получава се обаче впечатлението, че съблазняването не само способствува за развитието, но и в много по-голяма степен го нарушава и отклонява от нормалния път. То създава пасивна сексуална цел, която по същество е несъвместима с активността на мъжките гениталии. При първото външно препятствие, при намека на бавачката за кастрация (на три години и три месеца) още плахата генитална организация се руши и регресира към предшествуващата я степен на садистично-анална организация, която в противен случай може би щеше да бъде премината с такива леки признаци като при другите деца.

В садистично-аналната организация лесно може да се познае по-нататъшното развитие на оралната. Насилствената мускулна активност, проявявана над обекта, с която се отличава садистично-аналната организация, намира своето място като подготвителен акт за поглъщане, което в такъв случай става сексуална цел. Този подготвителен акт става самостоятелна цел (при садистично-аналната организация). Новото в сравнение с предишната степен се състои по същество в това, че възприемащият пасивен орган, отделен от устата, се развива в аналната зона. Тук сами по себе си се налагат биологичните паралели или възгледът за прегениталните човешки организации като за остатъци от такова устройство, което остава завинаги у някои класове животни. Конституирането на изследователското влечение от неговите компоненти характеризира именно така този етап.

Аналната еротика не бие много на очи. Под влиянието на садизма изпражненията променят значението си като израз на нежност в израз на агресивност. Превръщането на садизма в мазохизъм се извършва не без участието и на чувството за вина, насочващо вниманието ни към процесите на развитие в други сфери освен сексуалната.

Съблазняването продължава да оказва своето влияние, поддържайки пасивността на сексуалната цел. Сега то превръща по-голямата част от садизма в неговата пасивна противоположност — мазохизма. Под съмнение е дали на последния може изцяло да се припише характерът на пасивност само поради обстоятелството, че реакцията на едно и половина годишното дете към наблюдавания коитус е била предимно пасивна. Заразяването със сексуално възбуждане се е изразило в изпражнението, в което обаче трябва да се различи и активна част. Заедно с мазохизма, господствуващ в сексуалните стремежи и изразяващ се във фантазиите на пациента, се запазва и садизмът, който се проявява по отношение на малките животни. Неговите сексуални изследвания започват след съблазняването и по същество са посветени на два проблема (откъде се появяват децата и може ли да се лиши от гениталиите си) и се преплитат с проявата на неговите влечения. Именно тези изследвания насочват неговите садистични наклонности към малките животни, както и към малките деца.

Нашето описание стигна почти до четвъртата година от неговия живот, до момента, когато след съновидението започва закъснялото влияние на наблюдавания коитус. Не можем нито напълно да разберем, нито напълно да опишем разиграващите се сега процеси. Оживяването на картината, която сега става понятна благодарение на прогресиралото интелектуално развитие, действува като свежо събитие, но също така и като нова травма, като удар отстрани, аналогичен на съблазняването. Нарушената генитална организация веднага се възстановява отново, но постигнатият в съновиденията успех не може да бъде запазен. Процесът, който може да бъде поставен редом само с изместването, води до отказване от новото и до* замяната му с фобия.

По такъв начин садистично-аналната организация се запазва също и в настъпилата сега фаза на фобия от животни, с тази разлика, че към нея се добавя и появата на страх. Детето продължава да проявява садистични и мазохистични влечения, но само реагира със страх на някои техни части. Превръщането на садизма в неговата противоположност навярно бележи по-нататъшни успехи.

От анализа на кошмарното съновидение ние разбираме, че изтласкването се свързва с признаването на кастрацията. Новото се отрича, защото неговото приемане би му струвало пениса. По-внимателното разглеждане открива приблизително следното: изтласкана се оказва хомосексуалната нагласа в генитален смисъл, образувана под влияние на новото знание. Но тази нагласа се запазва в несъзнаваното, образувайки изолиран дълбок слой. Двигател на това изтласкване очевидно е нарцистичната мъжественост на гениталиите, встъпваща във вече отдавна подготвяния конфликт с пасивността на хомосексуалната цел. По такъв начин изтласкването е следствие на мъжествеността.

Изкушавам се, изхождайки от това положение, да изменя част от психоаналитичната теория. Струва ми се, че сякаш напипваме конфликт между мъжките и женските стремежи, т.е. бисексуалност, която именно и води към изтласкване и образуване на неврозата. Но този възглед се отличава с непълнота. От двете борещи се сексуални ориентации едната е приемлива за Аз-а, а другата оскърбява нарцистичния интерес, затова тя бива подложена на изтласкване. И в този случай Аз-ът отново създава изтласкване в полза на една от сексуалните ориентации. В другите случаи такъв конфликт между мъжествеността и женствеността няма. Налице е само един сексуален стремеж, който успява да вземе превес, но е неприемлив за някои сили на Аз-а и затова се отстранява. Много по-често, отколкото в пределите на самата сексуалност, се срещат други конфликти, възникващи между сексуалността и моралните тенденции на Аз-а. Такъв е моралният конфликт в нашия случай. Подчертаването на бисексуалността като мотив на изтласкването би се оказало твърде ограничено. Посочването на конфликта между Аз-а и сексуалните стремежи (либидото) покрива всички възможности.

Срещу учението за «мъжкия протест», разработено от Адлер, може да се възрази, че изтласкването по никакъв начин не застава единствено на страната на мъжествеността, като се отнася винаги към женствеността. В много чести случаи именно мъжествеността се подлага на изтласкване от страна на Аз-а.

Правилната оценка на изтласкването в нашия случай води до оспорване на твърдението, че нарцистичната мъжественост е единственият мотив на изтласкването.

Хомосексуалната нагласа, възникваща по време на съновидението, е толкова интензивна, че Аз-ът на малкия човек се оказва неспособен да я овладее и се защитава от нея чрез процеса на изтласкването. За тази цел на помощ се вика противоположната на тази хомосексуалност нарцистична мъжественост на гениталиите. Само за да избегнем недоразуменията, е нужно да кажем, че всички нарцистични душевни движения произлизат от Аз-а и остават в него. А процесите на изтласкване са насочени против либидинозните привързаности към обектите.

Да се обърнем от процеса на изтласкване, с който не успяхме да се справим докрай, към състоянието, създало се при събуждането след съновидението. Ако наистина по време на процеса на съновидението мъжествеността е победила хомосексуалността (женствеността), то би трябвало да открием господството на активния сексуален стремеж с изразен мъжки характер. За това обаче не става дума, същността на сексуалната организация не се е променила, садистично-аналната фаза продължава съществуването си, тя остава доминираща. Победата на мъжествеността се проявява само в това, че в отговор на пасивните сексуални цели на господствуващата организация (мазохистична, но не женска) сега се появява реакцията на страха. Няма победоносна мъжка сексуална ориентация, налице е само ориентация към пасивност и съпротива срещу нея.

Мога да си представя колко трудно за читателя е да постигне необичайното, но неизбежно делене на активно мъжко и пасивно женско и затова няма да избегна повторенията. Състоянието след съновидението може да бъде описано по следния начин: сексуалните стремежи са се разцепили, в сферата на несъзнаваното е достигната степента на генитална организация и е конституирана много интензивна хомрсексуалност. Над тях (вероятно в съзнанието) се намират садистичната и предимно мазохистичната сексуална ориентация. В общи линии Аз-ът е изменил своето отношение към сексуалността и със страх отклонява господствуващите мазохистични цели, по същия начин както и на по-дълбоките хомосексуални цели е реагирал с образуването на фобии. Следователно резултатът на съновидението се е състоял не толкова в победата на мъжкото направление, колкото в реакцията против женската, пасивната ориентация. Би било прекалено много да се иска да припишем на тази ориентация характера мъжественост. При Аз-а няма никакви сексуални стремежи, а само интерес към самосъхранение и задържане на своя нарцисизъм.

Сега да разгледаме фобията. Тя възниква на равнището на гениталната организация, като ни показва сравнително прост механизъм на истерията на страха. Аз-ът се защитава, като развива страх от това, което оценява като твърде висока опасност — хомосексуалното удовлетворение. Въпреки това процесът на изтласкване оставя твърде явна следа. Обектът, с който е била свързвана внушаващата страх сексуална цел, в съзнанието е трябвало да бъде заменен с друг. Съзнава се не страхът от бащата, а от вълка. Нещата не се ограничават само с образуването на фобия с подобно съдържание. След известно време вълкът е заменен от лъва. Садистичните душевни движения по отношение на малките деца се конкурират от фобията към тях като към представители на съперниците, възможните малки деца (на майката). Особено интересно е възникването на фобията от пеперудата. Тя като че ли повтаря механизма, създал по време на съновидението фобията от вълка. Един случаен тласък съживява старото преживяване — сцената с Груша, чиято заплаха за кастрация започва да действа след известно време. Тази заплаха не е оказвала никакво въздействие, когато е била произнесена.⁴³

Може да се каже, че страхът, който взима участие при образуването на тази фобия, е кастрационен страх.

Това мнение не противоречи на възгледа, че страхът е произлязъл от изтласкването на хомосексуалното либидо. С двете формулировки се обозначава същият процес, а именно, че Аз-ът отнема либидото от хомосексуалното желание и това либидо се превръща в свободно витаещ страх, който след това успява да бъде концентриран във фобията. В първата формулировка бе само набелязан също и мотивът, от който се ръководи Аз-ът.

При внимателно разглеждане се оказва, че това първо заболяване на нашия пациент не се изчерпва само с фобията (без да се взима под внимание нарушеният прием на храна), а трябва да бъде разбрано като истинска истерия, състояща се освен от симптоми на страх и от явления на конверсия. Част от хомосексуалните душевни движения се запазват в болезнените явления, от които са обхванати органите. Започвайки от това време и до късно, стомахът се държи като истерично болен орган. Несъзнаваната изтласкана хомосексуалност се е концентрирала върху функцията на стомаха. Именно тази част от истерията впоследствие ни оказа най-ценна услуга при аналитичното разрешаване на заболяването.

Сега би трябвало да имаме достатъчно смелост, за да разгледаме още по-сложните условия на натрапчивата невроза. Да си представим още един път цялата ситуация: господствуващата мазохистична и изтласканата хомосексуална ориентация, а от друга — Аз-ът, обхванат от истеричното отстраняване на двете. Какви процеси превръщат това състояние в натрапчива невроза?

Превръщането не става спонтанно, благодарение на вътрешното развитие, а се дължи на определени външни влияния. Явното следствие от него е, че стоящото на първо място отношение към бащата, което до този момент е намирало своя израз във фобията от вълка, сега се самоизразява като натрапчива набожност. Не мога да не кажа, че при нашия пациент този процес идва в потвърждение на възгледа, изказан от мен в «Тотем и табу» за отношението на животното тотем към божеството. Там аз застъпвам възгледа, че представата за божеството не е по-нататъшно развитие на тотема, а възниква независимо от него — като негова смяна — от общия им корен. Тотемът е първият заместител на бащата, а Бог — по-късният, в който бащата отново придобива своя човешки образ! Същото е налице и при нашия болен. Във фобията с вълка пациентът реализира тотемистичната степен на заместване на бащата, степен, която после се отхвърля и вследствие на новите отношения между него и бащата се сменя с фазата на религиозна набожност.

Влиянието, породило това превръщане, изхожда от религиозното учение и свещената история, с които той се запознава чрез майката. Резултатите съответствуват на това, което възпитанието е искало да постигне. Садистично-мазохистичната организация бавно отива към своя край, фобията от вълка бързо изчезва, на мястото на страхливото отричане на сексуалността идва нейната висша форма. Набожността става господствуващ фактор в живота на детето. Но всичко това се извършва не без борба, признак за която са богохулствените мисли. Вследствие на тях се утвърждава натрапчивото преувеличаване на религиозния церемониал.

Ако не взимаме под внимание всички тези патологични феномени, можем да кажем, че в дадения случай религията е изпълнила всичко, заради което е била въведена във възпитанието. Тя укротила сексуалните стремежи на детето, давайки им възможност да се сублимират и да се опрат на нещо твърдо, намалила е значението на неговите семейни отношения и е предотвратила заплашващата го изолация благодарение на това, че е открила за него връзката с великата общност на хората. Дивото, наплашено дете е станало социално, нравствено и поддаващо се на възпитание.

Главен двигател на религиозното влияние е идентифицирането с образа на Христос, който му става особено близък благодарение на чиста случайност — деня на неговото раждане. Тук твърде силната любов към бащата, извършила необходимото изтласкване, най-накрая намира изход в идеалната сублимация. В образа на Христос е можело да се обича бащата, наричан сега Бог, с неимоверно усърдие, което упорито е търсело изход по отношение на земния баща. Пътищата, по които тази любов е могла да бъде проявена, са показани от религията. Те са лишени от чувството за вина, което не може да се отдели от индивидуалните любовни въжделения. Ако по такъв начин най-дълбокото, вече сразено в качеството си на неосъзната хомосексуалност сексуално въжделение все още е можело да бъде дренирано, то повърхностното мазохистично въжделение си е намерило несравнима сублимация в разказите за мъките на Христос, който се подложил на изтезания и мъки по заръка на своя божествен баща. По такъв начин благодарение на смесването на удовлетворението, сублимацията и абстрахирането от сетивното в полза на чисто духовните процеси, както и благодарение на откриването на социалните отношения, давани от религията на вярващия, последната е постигнала своето при отклонилото се от правия път дете.

Неговото противодействие на религията отначало е имало три различни изходни пункта. Първо, това е било отклонение от всички нови неща — примери за което вече видяхме. Той защищавал всяка веднъж заета позиция на либидото от страх да не загуби нещо при отказа си от нея и поради съмнението във възможността да й намери пълна замяна в новата позиция. Това е важната и фундаментална психологическа особеност, която описах в трите студии по теория на сексуалността като способност за закрепване. Юнг е искал, наричайки я психическа «инертност», да я обяви за главна причина за всички неудачи на невротиците. Мисля, че не е прав. Тя отива много по-далеч и играе значителна роля също и в живота на нормалните хора. Леката подвижност или инертност на либидинозната, а също и на другите видове енергетична привързаност представлява особена характерна черта на редица нормални хора и заедно с това не се среща при всички невротици. Дотогава не е била намерена връзката между тази черта и другите особености на психиката; тя, както и простите числа, не се дели на никакви съставни части. Знаем само, че свойството подвижност на психичните привързаности на (либидинозната) енергия забележимо намалява с възрастта. За нас това е едно от показанията за установяване възможните граници на психоаналитично въздействие. Но се срещат хора, при които тази психична пластичност се запазва доста по-дълго от обикновено, а при други изчезва в много ранна възраст. Ако последното е характерно за невротиците, то с огорчение откриваме, че при еднакви условия те явно не успяват да отстранят такива изменения, с които другите лесно успяват да се справят. Затова и при превръщането на психичните процеси се налага да се съобразяваме с понятието ентропия, високата степен на която спомага за изчезването на вече изтласканото.

Вторият пункт за нападение за него е бил фактът, че в основата на самото религиозно учение няма еднакво отношение към бога-баща, че то е проникнато от признаците на амбивалентна нагласа, господствуваща при възникването на това учение. Той веднага почувствувал тази амбивалентност благодарение на голямото развитие на тази черта у него самия и е свързал с нея острата критика, наличието на която така ни порази у едно петгодишно дете.

Но най-голямо значение е имал несъмнено третият момент, на чието влияние трябва да припишем патологичните последици от борбата му срещу религията. Ориентацията, която се е стремяла към мъжа и е трябвало да бъде подложена на сублимиране с помощта на религията, вече не е била свободна, а частично изолирана благодарение на изтласкването. Вследствие на това тя не е могла да бъде сублимирана и е останала свързана със своята първоначална сексуална цел. Благодарение на тази връзка изтласканата част се е стремяла да си прокара път към* сублимираната част или да я привлече към себе си. Първите размишления, отнасящи се до личността на Христос, са съдържали вече въпроса за това, може ли възвишеният син да материализира и заседналото в подсъзнанието сексуално отношение към бащата. Отказът от тези стремежи не е имал други последствия освен като че ли появата на богохулствени натрапчиви мисли. В тях се е проявила физическата нежност към бога под формата на неговото унижаване. Жестоката борба против тези компромисни образувания е трябвало да доведе до натрапчиво преувеличаване на всички действия, в които съгласно с религиозното предписание са намирали изход набожността и чистата любов към бога. В края на краищата религията побеждава, но нейната основа, кореняща се във влеченията, се оказва несравнимо по-силна от устойчивостта на продуктите на нейното сублимиране. Веднага след като животът му дава нов заместител на бащата, под влиянието на който се насочва срещу религията, той се отказва от нея и я заменя с друго. Да си припомним още и интересното усложнение, а именно — че неговата набожност се развива под влияние на жената (майката, бавачката), а мъжкото влияние способствува за освобождаването му от нея.

Развитието на натрапчивата невроза на почвата на анално-садистичната сексуална организация в общи линии потвърждава това, което на друго място аз определих като «предразположения към натрапчива невроза».⁴⁴ Но предшествуващата тежка истерия прави нашия случай неясен в това отношение.

Искам да завърша обзора за сексуалното развитие на нашия болен с кратко изложение на по-нататъшните негови изменения.

С настъпването на половата зрялост при него се появява силна чувственост, която би следвало да се приеме за нормална, т.е. мъжка ориентация, имаща за сексуална цел гениталната организация, чиито преживявания запълват целия период, предшествуващ вторичното заболяване. Те са непосредствено свързани със сцената с Груша, заимствуват от нея натрапчивия характер на появяващата се на пристъпи и изведнъж изчезваща влюбеност, която трябва да се бори отгоре на това със задръжките, изхождащи от остатъците на инфантилната невроза. Накрая посредством силния пробив към жената той завоюва пълна мъжественост. От този момент той здраво се държи за този сексуален обект, но не изпитва радост от това, защото силната сега напълно несъзнавана склонност към мъжа, концентрирала в себе си всички сили на предишните фази на развитие, постоянно го откъсва от жената и го кара силно да преувеличава в промеждутъците своята зависимост от женския обект. Пристъпвайки към лечението, той се оплакваше, че не може дълго да остава верен на жена и всичко беше насочено към това, да му бъде разкрито неговото несъзнавано отношение към мъжа. Използувайки една по-кратка формулировка, може да се каже, че отличителна черта на неговото детство е колебанието между активността и пасивността, в младежките години — борбата за мъжественост, а в периода на живота от момента на заболяването — борбата за превръщането му в обект на мъжките стремежи. Поводът за неговото заболяване не съвпада с нито един от «типовете невротични заболявания», които аз обединих като специални случаи на «несъстоятелността»,⁴⁵ и по такъв начин насочва вниманието ни към известни празноти в изброяването на редица типове. Той се разболява, когато органичната болест на гениталиите пробужда у него страха от кастрация, нанася смъртен удар по неговия нарцисизъм и го кара да се откаже от очакването за изключителната благосклонност от страна на съдбата към него. Следователно той се е разболял благодарение на нарцистичната си «несъстоятелност». Тази огромна сила на неговия нарцисизъм напълно се съгласува с другите признаци на сексуално развитие, протичащо със задръжки, а именно, че при цялата си енергия, неговият хетеросексуален любовен избор е съдържал изключително малко психични стремежи и че хомосексуалната нагласа, толкова близка до нарцисизма, мощно се е проявила при него като несъзнавана сила. Разбира се при такива нарушения психоаналитичното лечение не може да предизвика внезапни промени и да изравни неговото развитие с нормалното. То само може да отстрани препятствието и да разчисти пътя към това, жизнените влияния да могат да дадат на неговото развитие по-добра посока.

Към особеностите на неговата психична същност, разкрити от психоанализата, но неизяснени и съответно неподложени на непосредствено въздействие, аз причислявам и споменатата вече устойчивост на неговата фиксация, невероятното развитие на наклонността към амбивалентност и като трета черта на конституцията, заслужаваща названието архаична, способността да запазва едновременно годни за функциониране най-различни и противоположни либидинозни привързаности. Постоянното колебание между тези привързаности, дълго време като че ли изключващо всяко окончателно изживяване и придвижване напред в лечението, преобладава в цялата картина на болестта от последния период, който тук мога да засегна само с две думи. Извън всякакво съмнение това е черта, характерна за несъзнаваното, но преминала и към достигналите съзнанието процеси. При него тя се проявява само върху резултатите от афектните преживявания, в областта на чистата логика той демонстрира точно обратното — изключително умение да схваща противоречията и неразбираемото. Благодарение на това неговият душевен живот прави същото впечатление, както и древната египетска религия, толкова недостижима за нас, тъй като тя запазва всички степени на развитие едновременно с крайните резултати, най-древните богове и значения на божеството — заедно с най-последните, разполага в една плоскост това, което в хода на развитие на другите е резултат от дълбоки наслоения.

Доведох докрай това, което исках да съобщя за този случай на заболяване. Само още два от многочислените проблеми, които този случай засяга, ми се струват достойни да бъдат споменати. Първият се отнася до филогенетично наследените схеми, под влияние на които жизнените впечатления като под ръководството на философски «категории» се подреждат в определена йерархия. Готов съм да защитя твърдението, че те са остатъци от историята на човешката култура. Едиповият комплекс, обхващащ отношението на детето към родителите, принадлежи към числото на тези схеми, или по-точно — представлява известен пример от този род. В онези случаи, когато преживяванията не съответствуват на наследената схема, се извършва преработка на техните фантазии, чиято работа би било полезно да се проследи в детайли. Именно тези случаи най-добре от всичко могат да ни покажат самостоятелното съществуване на схемите. Често можем да забележим, че схемата побеждава индивидуалното преживяване, както например в нашия случай, когато бащата се превръща в кастратор и заплаха за детската сексуалност въпреки отрицателния в общи линии Едипов комплекс. Друго влияние на тази схема се изразява в това, че кърмачката заема мястото на майката или се слива с нея. Противоречията между преживяването и схемата представят явно богат материал на детски конфликти.

Вторият проблем стои близо до формулирания по-горе, но е несравнено по-значителен. Ако вземем под внимание отношението на седемгодишното дете към оживялата «първична сцена»⁴⁶ или дори ако само помислим за доста по-простите реакции на осемнадесетмесечното дете при преживяването на тази сцена, то не може да не се съгласим с мнението, че у детето при това се проявява и влиянието на своего рода трудно определимо знание, нещо, което прилича на подготовка към разбиране. ⁴⁷ Какво би могло да бъде то, ние нямаме никаква представа. Притежаваме само великолепната аналогия с дълбокото и инстинктивно познание при животните.

Ако човек притежаваше инстинктивно знание, едва ли щеше да ни учудва фактът, че то се отнася предимно към процесите на сексуалния живот, макар по никакъв начин да не се изчерпва с тях. Подобно инстинктивно знание би образувало ядрото на несъзнаваното, примитивната душевна дейност, която впоследствие е детронирана и сведена до нула от развиващия се в човека разум. Но често то — може би при всички — запазва способността си да притегля към себе си висшите душевни сили. Изтласкването следователно би могло да се разглежда като връщане към това инстинктивно стъпало. По такъв начин човек се разплаща за своите велики завоевания със склонността си към невроза, а самата възможност за възникване на неврозите доказва съществуването на предишната инстинктивна предварителна степен на психическо развитие. Значението на ранните травми в детството в такъв случай се състои в това, че последните доставят материала на това несъзнавано, който го предпазва от пълно поглъщане в процеса на следващото развитие.

Известно ми е, че подобни мисли, подчертаващи наследения филогенетично придобит момент в душевния живот, са се изказвали от различни страни. Смятам, че на тях им се е отделяло прекалено много място в психоаналитичните възгледи. Те ми се струват допустими само тогава, когато психоанализата, спазвайки напълно коректно линията, очертана от различните инстанции в добития от нея материал, стига до следите на наследеното едва след като е проникнала през всички наслоения на индивидуално придобитото.