Page:Froyd-Detskata dusha.djvu/18

но за това се говори като за куриоз, като за отблъскващи примери на преждевременна поквареност. Доколкото зная, нито един автор не е имал ясна представа за закономерностите на сексуалното влечение в детството и в появилите се голямо количество трудове за развитието на детето почти винаги липсва глава за сексуалното развитие.**

[* Не е възможно също така правилно да се прецени приносът на наследствеността, без да се отдаде дължимото на значението на детството.]

[** Изказаното тук мнение се стори и на мен самия рисковано и затова реших да го проверя, като отново прегледам литературата. В резултат на това оставям изказването си непроменено. Научната разработка на телесните и душевните феномени на сексуалността в детска възраст се намира все още в зачатъчен стадий. Един автор — С. Бел (A preliminary study of the emotion of love between the sexes. American Journal of Psychology, XIII, 192) — казва следното: «Не познавам нито един учен, който би дал обстоятелствен анализ на емоцията, такава каквато тя е през младостта.» Соматичните сексуални прояви в допубертетния период са привличали вниманието само като признаци за изроденост и във връзка с проявите на изроденост. Главата за любовния живот на децата отсъствува както във всички описания по психология от този период от възрастта, които аз съм чел, така и в известните произведения на Прайер, Болдуин (Die Entwicklung des Geistes beim Kinde und bei der Rasse), Пере (L'enfant de 3-7 ans, 1894), Щрюмпел (Die padagogische Pathologie, 1899), Карл Гроос (Das Seelenleben des Kindes, 194), T. Хелер (GrundriB der Heilpadagogik, 194), Сьоли (Untersuchungen iiber die Kindheit, 1897) и др. Най-добра представа за сегашното положение на нещата в тази област получаваме от вестник «Die Kinderfehler» (започвайки от 1891 г.). Убеждаваме се, че не е нужно вече да откриваме съществуването на любовта в детска възраст. Пере я защитава, К. Гроос (Игрите на хората, 1899) споменава като за нещо общоизвестно, че на някои деца още от най-ранна възраст демонстрират сексуални стремежи и изпитват потребност да докосват другия пол (с. 336); най-ранният случай на поява на полови любовни преживявания (sex-love) според наблюденията на С. Бел се е отнасял до дете на две години и половина. По този повод срв. и Елис, Das Geschlechtsgefuhl, 193, Appendix, II.

Гореспоменатият обзор на литературата, свързана с детската сексуалност, трябва да бъде променен след появата на обширния труд на Стенли Хол (Adolescence, its psychology and its relation to to physiology, anthropology, sociology, sex, crime, religion and education. 2nd vol., N.Y., 198). Новоизлязлата книга на А. Мол «Das Sexualleben des Kindes» не дава повод за такава модификация. По този въпрос вж. Bleuler. Sexuelle Abnormitatcn der Kinder. Jahrbuch derSchweizerischen GesellschaftfUrSchulgesundheitspflege, IX, 198.

Книгата на д-р Хуг-Хелмут Aus dem Seelenleben des Kindes, 1913, напълно се съобразява със сексуалния фактор, на който преди това не обръщаха внимание.]

б) Инфантилната амнезия

Причината за това странно пренебрежение виждам отчасти в съображенията, продиктувани от общоприетите възгледи, с които авторите са се съобразявали в резултат на тяхното собствено възпитание, отчасти в психичния феномен, който до този момент не се е поддавал на обяснение. Имам предвид своеобразната амнезия, която при по-голяма част у хората (не при всички!) обгръща първите години от детството до шестата или осмата година. До този момент не ни е идвало наум да се учудваме на тази амнезия, а между другото имаме пълно основание за това. Разказват ни, че през тези години, за които по-късно не сме запазили в паметта си нищо освен някои бегли и фрагментарни спомени, ние живо сме реагирали на впечатленията, умеели сме по човешки да изразяваме мъка и радост, да проявяваме любов, ревност и други страсти, които тогава силно са ни вълнували, че дори сме изразявали своето мнение, което е привличало вниманието на възрастните като доказателство за нашата разсъдливост и пробуждаща се способност за съждение. И за всичко това вече като възрастни ние нищо не помним. Защо нашата памет така изостава от останалите ни душевни функции? Имаме основание да мислим, че в нито един друг период от живота тя не е била по-възприемчива и способна към възпроизводство, отколкото именно в тези години на детството.⁴

От друга страна, ние трябва да приемем — или можем да се убедим от психичното изследване над други лица, — че същите тези впечатления, които вече