нощ и щъркелът напълно спокойно я постави в леглото й съвсем безшумно, а после си взе шапката и си тръгна. Не, нямаше шапка.»
Аз: «Кой си е взел шапката? Може би докторът?»
Ханс: «А после щъркелът си отиде вкъщи и позвъни, всички в къщата вече бяха будни. Но ти не казвай това нито на мама, нито на Тина (готвачката). Това е тайна!»
Аз: «Обичаш ли Ана?»
Ханс: «Да, много.»
Аз: «По-приятно ли щеше да ти бъде, ако Ана я нямаше, или си доволен, че я има?»
Ханс: «Щеше да ми бъде по-приятно, ако я нямаше.»
Аз: «Защо?»
Ханс: «Поне да не крещеше така, не мога да понасям виковете.»
Аз: «Но нали и ти самият викаш?»
Ханс: «Но Ана реве.»
Аз: «Защо не понасяш това?»
Ханс: «Защото тя толкова силно реве.»
Аз: «Но тя изобщо не реве.»
Ханс: «Когато я шляпат по голото роро, тя реве.»
Аз: «Ти някога шляпал ли си я?»
Ханс: «Когато мама я шляпа, тя реве.»
Аз: «Ти не обичаш това?»
Ханс «Не… Защо ли? Защото със своите викове тя вдига такъв шум.»
Аз: «След като ти е по-приятно, ако я нямаше, значи не я обичаш?»
Ханс: «Хм, хм…» (утвърдително).
Аз: Затова си мислиш, че по време на къпането мама ще си дръпне ръцете и Ана ще падне във водата…»
Ханс (допълва): «… и ще умре.»
Аз: «И тогава ти ще останеш с мама. Но доброто момче не иска това.»
Ханс: «Но може да си го мисли.»
Аз: «Но това не е хубаво.»
Ханс: «Когато си мисля за това, то все пак е хубаво,
