Page:Froyd-Detskata dusha.djvu/270

че те винаги са живеели заедно, но бавачката казала, че Йосиф е бил само като баща, докато истинският баща е бил Бог. Тука той вече нищо не може да разбере. Схванал само това, че щом по този въпрос може да се спори, то отношенията между сина и бащата изобщо не са толкова близки, както винаги си ги е представял.

В известна степен детето е чувствувало онази амбивалентност на чувствата към бащата, която намира отражение във всички религии, и напада своята религия поради отслабването на тези отношения към бащата. Разбира се, неговата опозиция скоро престава да се изразява просто в съмнения относно истинността на учението и се насочва направо срещу божествената личност. Бог сурово и жестоко се отнася със своя син, но не по-добро е отношението му и към хората. Той принася сина си в жертва и иска същото и от Авраам. Детето започнало да се страхува от Бога.

Щом той е Христос, значи тогава баща му е Бог. Но богът, натрапен му от религията, не можел да замени истински бащата, когото той обичал и не искал да му отнемат. Любовта към този баща се превръща в източник на неговото критично остроумие. Той се съпротивлява на Бога, за да има възможност да запази бащата, и при това, собствено казано, е защитавал стария баща против новия. Наложило му се да извърши трудната работа по отдръпване от привързаността към бащата.

И така, това е била стара, проявила се в най-ранно детство любов към бащата, от която той черпел енергия за борба срещу Бога и острота на ума си за критика на религията. Но, от друга страна, тази враждебност към новия бог не е била първоначален акт, тя е имала първообраза си във враждебните душевни пориви към бащата, появили се под влияние на страшното съновидение, и по същество е била само тяхно обновление. Двете противоположни движения на чувството, което е трябвало да управлява целия му следващ живот, се сблъскват тук за амбивалентна борба около темата религия. Това, което се