Разлика между версии на „Page:Petyr Slavinski - Pobedeni horizonti.djvu/355“
(→Некоригирана) |
(→Коригирана) |
||
| Състояние на страницата | Състояние на страницата | ||
| - | + | Проверена | |
| Тяло на страницата (за вграждане): | Тяло на страницата (за вграждане): | ||
| Ред 1: | Ред 1: | ||
<sfb> | <sfb> | ||
| − | И този Аргир Льолчев, който винаги вярно е познавал човешките характери и би могъл на всекиго да даде мъдър съвет, да го насочи как разумно да постъпи, да разкрие кое е истина и кое лъжа, да помогне за добро — за себе си, когато е пред Лидия, той все не можеше да избере нещо | + | И този Аргир Льолчев, който винаги вярно е познавал човешките характери и би могъл на всекиго да даде мъдър съвет, да го насочи как разумно да постъпи, да разкрие кое е истина и кое лъжа, да помогне за добро — за себе си, когато е пред Лидия, той все не можеше да избере нещо разумно, да се държи като човек с нормален разсъдък. Просто се боеше да бъде мъдър и уравновесен човек — знаеше, че Лидия веднага ще го осмее, ще го нарече „душевно банален човек“, еснафин, и при нея той се объркваше, мъчеше се да бъде някакъв друг, и то винаги все друг, какъвто в отделните моменти би й се понравил. Тя го принуждаваше веднъж да възприеме държането на „човек в безумно настроение“, други път — на „човек с нездрава разпуснатост“, трети път — на „човек с душевна свобода“, на „оригинална личност“... Тази жена успяваше да го завладее дори когато — в пълен разрез с неговото обикновено отношение към хората и към обществените изисквания — му говореше най-шантави приумици или прочетени отнейде хрумвания, как интересният човек трябвало да се поддава без задръжки на своите страсти, за да не приличал на „обикновените безлични хора“; как красиво било дръзновението да живееш неконтролиран от обществените предразсъдъци, да не се интересуваш от впечатлението, което правиш на хората, „загубили свободата на своя дух“, и тям подобни. |
Изобщо (и Льолчев добре съзнаваше това) пред Лидия той се превръщаше в някакъв двойник-антипод на себе си. И което беше по-съществено, той не можеше да възнегодува против всичко това, а, обратно, тази игра на „друг човек“ му беше приятна! | Изобщо (и Льолчев добре съзнаваше това) пред Лидия той се превръщаше в някакъв двойник-антипод на себе си. И което беше по-съществено, той не можеше да възнегодува против всичко това, а, обратно, тази игра на „друг човек“ му беше приятна! | ||
| − | Когато се успокоиха от любовното напрежение, Льолчев се опита да поведе решителния разговор за „тъмните“ й работи, но нищо не излезе от това. Лидия веднага взе ролята на | + | Когато се успокоиха от любовното напрежение, Льолчев се опита да поведе решителния разговор за „тъмните“ й работи, но нищо не излезе от това. Лидия веднага взе ролята на обвинителка: |
| − | — А защо ти си замина, голубчик? Аз те бях повикала, за да поговорим, да се посъветваме, да решим. Ти не ме дочака! Нима аз съм виновната, че ти ме остави сама да решавам нашето бъдеще и да действувам? И | + | — А защо ти си замина, голубчик? Аз те бях повикала, за да поговорим, да се посъветваме, да решим. Ти не ме дочака! Нима аз съм виновната, че ти ме остави сама да решавам нашето бъдеще и да действувам? И защо, за бога, избяга? Защото ме проревнува, нали? Проревнувал, миличкият, а вместо да остане и да се пребори за мен с въображаемия съперник, решил да ме преотстъпи на него!... Или избяга, защото знаеш, че нищо повече не ме вбесява от подозрението и ревността? Голубчик тӹ мой, на стари години ли |
</sfb> | </sfb> | ||
Текуща версия към 07:23, 30 септември 2015
Страницата е проверена
