Разлика между версии на „Page:Petyr Slavinski - Pobedeni horizonti.djvu/104“
(→Коригирана) |
|||
| Състояние на страницата | Състояние на страницата | ||
| - | + | Проверена | |
| Тяло на страницата (за вграждане): | Тяло на страницата (за вграждане): | ||
| Ред 1: | Ред 1: | ||
| − | Но Аргир Льолчев имаше вид на човек, който мудно мисли и умее да не губи спокойствието си, а необикновената похватност на дългите му пръсти говореше за уравновесеност и добро съчетание между мъдрост и деловитост. | + | |
| + | Но Аргир Льолчев имаше вид на човек, който мудно мисли и умее да не губи спокойствието си, а необикновената похватност на дългите му пръсти говореше за уравновесеност и добро съчетание между мъдрост и деловитост. | ||
— Не се тревожи, Поли. Аз зная всичко и за теб, и за другите... Това е Лидия! | — Не се тревожи, Поли. Аз зная всичко и за теб, и за другите... Това е Лидия! | ||
— Чичо Арго, ти никога ли не си се разочаровал от нея? — подкани го Нели да разказва. | — Чичо Арго, ти никога ли не си се разочаровал от нея? — подкани го Нели да разказва. | ||
| Ред 13: | Ред 14: | ||
— По-преди... Щом свърших гимназията, баща ми ме взе със себе си да работя по строежа на железопътната линия София — Варна. Бяхме седем деца, не можах да следвам и станах самоук техник-строител. Във Варна се ожених за една учителка. След няколко години работа успях да си купя къща край морето. Но целият ми живот беше някакво жадуване по невъзможното... изобщо трябваше да променя живота си. И един ден просто реших да тръгна по света. | — По-преди... Щом свърших гимназията, баща ми ме взе със себе си да работя по строежа на железопътната линия София — Варна. Бяхме седем деца, не можах да следвам и станах самоук техник-строител. Във Варна се ожених за една учителка. След няколко години работа успях да си купя къща край морето. Но целият ми живот беше някакво жадуване по невъзможното... изобщо трябваше да променя живота си. И един ден просто реших да тръгна по света. | ||
— Кога е било това? — попита Нели. | — Кога е било това? — попита Нели. | ||
| − | — Веднага след Първата световна война. Отидох в | + | — Веднага след Първата световна война. Отидох в |
Версия от 15:24, 21 януари 2015
Но Аргир Льолчев имаше вид на човек, който мудно мисли и умее да не губи спокойствието си, а необикновената похватност на дългите му пръсти говореше за уравновесеност и добро съчетание между мъдрост и деловитост.
— Не се тревожи, Поли. Аз зная всичко и за теб, и за другите... Това е Лидия!
— Чичо Арго, ти никога ли не си се разочаровал от нея? — подкани го Нели да разказва.
Льолчев се поизтегна върху облегалото на канапето, втикна цигара в цигарето от слонова кост, запали я и леко повдигна вежди, заследи с премрежени очи разливите на дима, докато намисли как да започне.
— Аз, Нели — поде той тихо и флегматично, — съм бил винаги жертва на две големи страсти. Първата е, че съм се влюбвал само в калпави жени, които не искат да ме залюбят. Втората — че най-много в живота си съм обичал свободата да върша глупости! И за да мога да върша глупости или да бягам от калпавите жени, през целия си живот съм пътувал по диви и непознати страни.
— Това е славно! — възкликна Нели. — Чичо Арго, разказвай, моля те. Разказите за пътешествия най-много разпалват въображението ми, сякаш сама преживявам всичко. Винаги си мечтая много да пътувам, а не съм ходила още никъде в чужбина!
Круна предупреди:
— Ще спазваш условието, Арго. Ще разказваш за най-голямата си любов, нали?
Льолчев започна бавно и отмерено :
— Поли, знаеш ли защо изведнъж те намерих тази вечер на гарата? Защото те зная от времето, когато дойдохме във Варна... когато Всеволод ми отне Лидия!
— Още тогава ли си я обичал?
— По-преди... Щом свърших гимназията, баща ми ме взе със себе си да работя по строежа на железопътната линия София — Варна. Бяхме седем деца, не можах да следвам и станах самоук техник-строител. Във Варна се ожених за една учителка. След няколко години работа успях да си купя къща край морето. Но целият ми живот беше някакво жадуване по невъзможното... изобщо трябваше да променя живота си. И един ден просто реших да тръгна по света.
— Кога е било това? — попита Нели.
— Веднага след Първата световна война. Отидох в
