Разлика между версии на „Page:Petyr Slavinski - Pobedeni horizonti.djvu/201“
Zweinstein (беседа | приноси) м (→Коригирана) |
(→Одобрена) |
||
| (Не е показана една междинна версия от друг потребител) | |||
| Състояние на страницата | Състояние на страницата | ||
| - | + | Одобрена | |
| Тяло на страницата (за вграждане): | Тяло на страницата (за вграждане): | ||
| Ред 5: | Ред 5: | ||
Нино успя да вземе вечерния влак от Горна Оряховица за Варна. Нетърпимо уморен от безсънната прежна нощ, когато цялото му пътуване премина в мислени разправии с жена му; изтощен от мъчителните преживявания и тичането през целия днешен ден, той се чувствуваше съвсем отпаднал, неспособен нищо да мисли. Сви се в ъгъла на купето, без дори да погледне хората, с които пътува, и заспа дълбоко, непробудно. | Нино успя да вземе вечерния влак от Горна Оряховица за Варна. Нетърпимо уморен от безсънната прежна нощ, когато цялото му пътуване премина в мислени разправии с жена му; изтощен от мъчителните преживявания и тичането през целия днешен ден, той се чувствуваше съвсем отпаднал, неспособен нищо да мисли. Сви се в ъгъла на купето, без дори да погледне хората, с които пътува, и заспа дълбоко, непробудно. | ||
Влакът вече лъкатушеше край посребреното от бляскавото майско слънце Варненско езеро. Нино се събуди ободрен. Свали широкия прозорец на купето и пое дълбоко влажния утринен въздух, напоен с мириса на крайезерните треви и нацъфтелите овощни дървета. Загледа в далечината познатия му профил на родния град със скелите на корабостроителниците, крановете и мачтите на корабите, вълнолома и сияйното море към Галата. Нагоре по възвишенията към Франга се редуваха фабрични комини, кубетата на храмовете, старинната кула на градския часовник... Едва сега Нино заживя с онова силно, несдържимо чувство на освобождение от някаква досадна принуда; чувството, че е вече господар на себе си, на волята си — онази вълнуваща волност, която човек изпитва в първите часове след напущането на казармата. | Влакът вече лъкатушеше край посребреното от бляскавото майско слънце Варненско езеро. Нино се събуди ободрен. Свали широкия прозорец на купето и пое дълбоко влажния утринен въздух, напоен с мириса на крайезерните треви и нацъфтелите овощни дървета. Загледа в далечината познатия му профил на родния град със скелите на корабостроителниците, крановете и мачтите на корабите, вълнолома и сияйното море към Галата. Нагоре по възвишенията към Франга се редуваха фабрични комини, кубетата на храмовете, старинната кула на градския часовник... Едва сега Нино заживя с онова силно, несдържимо чувство на освобождение от някаква досадна принуда; чувството, че е вече господар на себе си, на волята си — онази вълнуваща волност, която човек изпитва в първите часове след напущането на казармата. | ||
| − | Като приглади с ръце измачкания си от спането тъмносив костюм и закопча яката на ризата, за да изглежда по-спретнат, Нино дръпна куфара си и излезе от купето. Изправи се нетърпеливо до вратата на вагона. И още преди влакът да беше напълно спрял, скочи на перона. Отново провери в джоба си дали не е загубил ключа от жилището на Аргир Льолчев. Да, прав беше чичо Арго: този ключ | + | Като приглади с ръце измачкания си от спането тъмносив костюм и закопча яката на ризата, за да изглежда по-спретнат, Нино дръпна куфара си и излезе от купето. Изправи се нетърпеливо до вратата на вагона. И още преди влакът да беше напълно спрял, скочи на перона. Отново провери в джоба си дали не е загубил ключа от жилището на Аргир Льолчев. Да, прав беше чичо Арго: този ключ наистина |
</sfb> | </sfb> | ||
Текуща версия към 11:47, 23 октомври 2015
Корекцията на страницата е одобрена
