месото ни е парливо. Наишта премяна им го напомня. Предупреждава ги. Как мислиш, защо ни са тези черни и жълти ивич-ки?! Защо ли сме се нашарили тъй? П. Бобев" ГЕ, 134. Ръцете ми се нашариха с драсни. Лицето ми и то се надраскваше от старите стъбла. Кр. Григоров, ОНУ, 71. Изве-дрило се небето, / нашарила се земнята / с ^азлично цвеке шарено. Нар. пес., СбНУ
НАШАРВАНЕ, мн. -ия, ср. Разг. 1. Само ед. Отгл. същ. от нашарвам и от на-шарвам се.
2. Шарка, драскулка. И человеците са, тъй да кажа, в хармония с тази дива страна [Огнена земя]: с отвратителен изглед,.., покриват всички части на тялото си с някакви драскания и нашарвания. С. Бобчев, ПОС(превод), 296.
НАШАРЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от нашаря като прил. Разг. 1. Който има шарки, украшения, обикн. направени с различни цветове, резба и др.; изпъстрен, изписан. В ръцете им [на Добромир и Твър-дко] ни лък, ни меч, ни шипест боздуган, а бъклица — чимширена, наишрена. Ог. За-горчинов, ДП, 439. Икона! Какво еиикдна-та? Боядисана и нашарена дъска. Й. Йовков, Ж 1945, 135. Между тия хора, които разговаряха само на чужди езици, разхождаха се с нашарени бастуни и шапки по алеите на летовището,.., няколко скромни професори от университета. К. Константинов, ППГ, 189. Уздата му [на коня] ясна дзвезда, /до две змии, две дзенгии, / и седлото нани-, зано, / нашарено, изписано, / и на него маж-ко дете. Нар. пес., СбНУ И, 21.
2. Който има петна, следи, очертания от нещо по повърхността си. Нашарено лице. Нашарен гръб.
3. По който има бележки, поправки, знакове и под.; надраскан, изпъстрен. Той събра нашарените листове с подписа на Малеев, накъса ги и ги хвърли в коша. Ст. Марков, ДБ,
44. — Ето, този вестник казва истината. Старият Лоев погледна учудено.. Той пое с разтреперани пръсти нашарената хартия и я разгърна внимателно, като да бе поел нещо трошливо и много скъпо. Г. Карасла-вов, Избр. съч. VI, 122.
НАШАРЯ. Вж. нашарвам и нашарям.
НАШАРЯМ, -яш, несв. (диал.); нашаря, -иш, мин. св. -их, св., прех. Нашарвам. нашарям се нашаря се страд., възвр. и взаим.
НАШАРЯМ СЕ несв. (диал.); нашаря се св., непрех. Нашарвам се.
— От Сг. Младенов, Етимологически и правописен речник..., 1941.
НАШАРЯНЕ, мн. -ия, ср. Диал. Отгл. същ. от нашарям и от нашарям се; нашар-ване.
— От Ог. Младенов, Етимологически и правописен речник..., 1941.
НАШЕГО. Вж. наш.
НАШЕГУВАМ СЕ, -аш се, св., непрех. Разг. Шегувам се много, до насита.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1899.
НАШЕКЕРОСАМ. Вж. нашекерос-в а м.
НАШЕКЕРОСВАМ, -аш, несв.; наше-керосам, -аш, св., прех. Диал. Подслаждам нещо със захар, шекер достатъчно или много. нашекеросвам се, нашекеросам се
страд.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1899.
НАШЕКЕРОСВАНЕ ср. Диал. Отгл. същ. от нашекеросвам и от нашекеросвам се.
— От Ог. Младенов, Етимологически и правописен речник..., 1941.
НАШЕМУ.Вж. наш.
НАШЕНЕЦ, мн. -нци, м. Разг. Човек от родния край, селото, града на говорещия; земляк. — Аз съм тукашен. Тук съм се родил аз, в Подуяне. — Пък ми замязахте на нашенец. Аз съм тракиец. Г. Крумов, Т, 90-
91. Бай Христо е нашенец, от Криворечка паланка. Д. Спространов, С, 142. „Добруд-жанецът пътува с хляб,.. Пък срещнеш ли човек с големи провиснали мустаци,.., шоп
е.“ Ами нашенеца? — попитах аз. „Нашенецът е мълчалив.“ Н. Инджов, ПП, 54. — „Не мога, либе, да дойда, / че мен ме тато, либе, не дава, / че не си, мило либе, нашенец“. Нар. пес., СбВСтТ, 654. // Човек, който е от една и съща страна с говорещия; съотечественик, сънародник. Сега печатам на български антология от песни и стихотворения из една чужда поезия, за чието съществуване едва ли някой нашенец е чувал по-напред. П. П. Славейков, Събр. съч. IV,
5. Дооре ще е да намерим малко пари, от ваши познати... Защото от нашенците в Румъния мъчно се намира, братя... — допълни той с болка. — Който има, не дава; който иска да даде — няма. Ст. Дичев, ЗС I, 393. — Какъв ти сърбин? Нашенец е [дядо Стоимен], от тукашните. Воденичар бил. Ст. Загорчинов, ДП, 317. У русите има реч-ка: злочестината е сестра на глупостта; и нашенци казват: ум царува, ум робува. Й. Груев, СП (превод), 194.
НАШЕНКА ж. Разг. Жена, която е родена или живее в родния край, града, селото на говорещия; землячка. Веднъж една на-шенка, оженена отдавна в Златица, си беше доита нящо в село. Т. Влайков, Съч. I, 45. Оо, даскале, добър вечер! Къде се изгуби, та не се виждаш. Сигурно ти е завъртяла ума някоя нашенка. Кр. Григоров, Р,
106. // Жена, която е от една и съща страна с говорещия; съотечественичка, сънародничка. Във нейните нощи трудът възкресен е / на храбрите нашенки с погледа твърд, / извезали знамето с нишки червени, / като че
